Паднал ти крещиш,
стенеш на колене,
викът ти как ехти,
достига той небе червено,
и как боли, ах как боли,
пустиня мъртва, суха,
около теб и в теб дори,
нещо страшно се напука,
и как жестоко то гори...

Кръвта кипи и изпарява,
вените подуват се и те,
а небесата полудяват,
поемат и изсмукват я от теб...
И ти крещиш и те крещят,
там далеч, изгубени души,
вопли в небесата, как кънтят,
пурпурът пропуква се, вали...

И ти пищиш и те пищят,
сам на туй забравено поле,
но те протягат се, крадат
душата ти за вечното небе...

Николай Цветинов (Meddle), 2010

Между Демони и Божества (XVIII)