Лунният сърп, затъващ в морето на дъжда,
хвърля светъл лъч по умрелите тела,
безименни са, безвъзвратно изгубени са,
не знаят, че забравихме за тях.
Вратите на рая са широко отворени навън,
а трябваше да са заключени сега.
Хората не трябва да разберат,
че някой гледа към изгубените вселенски деца,
че техният мъчителен път
като бесило виси с тях и не докосва земята
само пламът на луната докосва колената им.
Между нас и тях равнина няма, а ров.
Не е внезапната слабост техен смътен покров,
а на забвението сънотворната скорост.
Но душите в немилост отново говорят,
в горящ сърп се превръща ореолът
и издига се на безсмъртен вълк воят.