На тънка струя изтича пътят.

Песъчинка по песъчинка,

нишка по нишка...

Неравността определя силата.

Преживявам събития,

побеждавам камъни,

 стъпвам по тях без препъване,

защото чувствата са скелетът на духа ми.

Ден и нощ крача към хоризонти,

тичащи в налудничави посоки,

събуждам дъгови разряди в ума си

и осцилирам между  представи.

Накрая, без чуваемост и безока,

се свирам в последния си стон,

съществувам в последното си дихание.

Една неспасена удавница,

вкопчила се в гнилата дъска на вярата

и всичко започва отначало...

Страшно забавно  е да се търся.

Със съзнание да оглеждам съзнание.

 Ако открия как да се  спася,

как  от себе си да се освободя?!

Ще бъде велико събитие,

което ще обезсмисли света,

защото ще го лиши от хаоса.

Може би обърканата ми същност

има най-правилната си постройка

в еднаквостта на реда и безредието?!

Може би съм мъртвата форма на нищото,

лишена от съдържание,

и до днес търсен смисъл

сред сенките на безсмислие и мълчание?!

По нечия воля направена,

прикована върху кръста на сетивата,

нетрайна като сапунен мехур.

Да ми размахват небесата пръст

и да ми говорят за  някакви тайни,

когато не зная къде съм, защо съм, коя съм.

Това е вселенска болка, разяждаща ме

сред  виденията на  кошмарен сън.