Възпоменание

Жената позвъни.

Запя звънец:”Аз тук съм.Отвори.”

Щракна ключалка и вратата се отвори

Как трудно е с вълнението си да се бориш!

По-черно и от дявола до прага

стоеше любопитно къдраво кутре

и като флаг на радостта размахваше опашка

Кутрето джавкаше със тъничко гласче.

След него се показа

разцъфнало девойче.

Със лик сияещ и смутена стойка.

Дъжд от усмивки заваля,

А то като врабче се свря

във нейната прегръдка.

Отзад със атактична стъпка

пристъпи мъж, прошарено момче

със атактично биещо сърце.

Във погледа му радостна тъга

и тъжна радост

избуяват като пролетна леха.

„Дъще,нашата майчица си дошла!”

Думи отекващи като камбанен звън

във миг чаровен като цветен сън.

И тя потъва в необятната прегръдка

на най-добрия мъж на тоя свят.

Отминаха годините като видения...

Звънецът е пресипнал,а вратата

от надежди остаря.

Годините изчезнаха като видения...

Жената вече само спомени събира

във среднощни бдения