За да се целя
Прозореца когато си затворя
и в стаята е тягостно, задушно,
се чува тишината как говори,
без даже и да иска да ме слуша...
Но с нея на глава не се излиза.
Вратата ще отворя, за да дишам.
И задухът е вид душевна криза,
щом мисълта превръща ми във киша.
Нахлуят ли идеи като въздух,
стените чак ще почнат да играят.
Дори и крушката ми ще възкръсне,
макар че вчера бе за нея краят.
И сенки ще се крият във ъглите,
неискащи промяна да нахлуе.
Прозорецът пък, изпотен сърдито,
ще потече на малки потни струи.
Аз ще бъда като нов и вече
готов да атакувам висините.
От глътка въздух значи съм обречен,
да мога да се целя във звездите.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валентин Йорданов Все права защищены
