За да се целя
Прозореца когато си затворя
и в стаята е тягостно, задушно,
се чува тишината как говори,
без даже и да иска да ме слуша...
Но с нея на глава не се излиза.
Вратата ще отворя, за да дишам.
И задухът е вид душевна криза,
щом мисълта превръща ми във киша.
Нахлуят ли идеи като въздух,
стените чак ще почнат да играят.
Дори и крушката ми ще възкръсне,
макар че вчера бе за нея краят.
И сенки ще се крият във ъглите,
неискащи промяна да нахлуе.
Прозорецът пък, изпотен сърдито,
ще потече на малки потни струи.
Аз ще бъда като нов и вече
готов да атакувам висините.
От глътка въздух значи съм обречен,
да мога да се целя във звездите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Йорданов Всички права запазени
