За мене ти си нещо скъпоценно,

като блестящите звезди във този мрак,

който превръщат тленното в нетленно,

когато аз пристъпвам твоя праг.

За мене ти си нещо скъпоценно,

като дългоочакван таен знак,

който превръща смъртното в безсмъртно,

когато търся път към тебе пак...

И аз зная, може и да минат много дни

докато пътувам от влак на влак,

може даже да се удавя в морските вълни

и тогава ще умра като сирак,

но достигнали до тебе аз

случайно или незнайно как,

силно ще те прегърна с нежния си глас,

подарявайки ти полски мак,

но само да те видя пак,

само да те видя пак...

II

Дори очите твои да бъдат скрити

от гъстите мъгли на милиони бури,

ще бъдат те от мен открити,

докато светът край нас гори...

А косите ти, ах, твойте коси -

лунно необятни са и светят, те ще ми покажат

път към теб и аз ще изтрия твойте сълзи.

Но ще стигна ли до тебе аз?

Искат да ме изгорят на клада

затова, че отчаяно копнея да достигна твоя глас.

И питат ме преди да изгоря - "какво желаеш - хляб, вода?",

а аз отвръщам само - "нека видя нейното лице"...

Докараха те и те видях

и ти ме докосна невинно с нежните си ръце.

Не казах нищо... страдах - просто си мълчах...

Разплака се... Душата ми също се разплака и разбрах,

колко много ме обичаш,

но, както по-рано аз ти обещах,

сълзите твои с ръка избърсах...

И заради любовта ни помилван бях - не изгорях...

Ще те видя пак, нали? Ще те търся нощ и ден,

за тебе ще се грижа, мило, като за душата си нетленна,

защото ти за мене си много скъпоценна.

Да, за мене ти си много скъпоценна...