На ъгъл чаках те за среща

и търсех те във всеки двор.

А ти си чакала отсреща,

обърнала към мене взор.

За кратко често те намирах

и тъй те губех често пак.

Без тебе дълго аз умирах

и чаках следващия знак.

До дъно чашата изпивах,

но жаден лутах се без теб.

Когато в страх и студ заспивах,

ти бе оазис в мойта степ.

Сърцето си ранявах клето,

но ти му ставаше балсам.

И в част от времето проклето

не даваше да бъда сам.

Изгаряше ме с огън често

и в миг превръщаше ме в лед.

Отрова имаш, вместо ресто,

но хранеше ме и със мед.

Та аз те мачках, като глина,

а ти миришеше на хляб.

Ти правиш сладък и пелина

а аз се правех, че съм сляп.

Била си ти във мене силно,

но аз това не съм разбирал.

От бремето ти непосилно

за кратко тихо съм умирал.

Без корист ти приготвих замък,

да бъдем в него и до края.

А ти превърна го на пламък

и го изстреля във безкрая.

Във който идол да се вричам,

едно сърцето ми разбра:

че даже трудно да те сричам,

аз тъй със тебе ще умра...