За постоянството и промените
Имаше хора, които обичах
по-силно от всичко на тази земя.
Имаше думи, които изричах
непремерено, бързо. Сега се виня.
Имах мечти, които не следвах -
мечти за луната, совалки, звезди.
Имах надежди, които си кътах -
неосъществени надежди - далечни, сами...
Имаше сЪлзи, които изтривах
и такива, които потисках във мен,
и дати, които набързо претупвах,
защото не исках да ги помня и ден...
И сега уж е същото, а всъщност не е.
Мечтите ги имам, но те се менят...
Сега сме големи - по-човечни не сме.
И всичко да имам, часовете летят.
Надеждите още ги пазя стаени,
сълзùте ги крия във мен - да тежи,
думите вече премервам навреме,
но същите хора ги няма - боли!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деница Красимирова Все права защищены
