Какво ли има още да си казваме?

                     Казахме си прекалено много.

                     Сами сме в отегчителното чакане,

                     сред перона, обгорял от огън.

                      С обичта ми искам да избягаме.

                      Ще останем само ние, двете,

                      в оня свят, с измислените влакове,

                      където се замерят и с куплети.

                      Ревнуваше ме лудо Делника.

                      Всред  делничните мои залисии,

                      нахално ми окраде времето,

                      но с обичта ми малко време крием.

                      С нея си говорим само истини,

                      с думите, които емигрират

                       и  като разкрити заклинания,

                      думите ни, тъжни, си отиват.

                     Сродихме се с Абсурда - по горещото,

                     приятел е и той не имитира,

                     Споделя, някак друго, по-човешки.

                     Отдавна хората не го разбират:

                     - За смърт се раждам - казва -

                       и от радост, плача.

                       Животът, тайнствен е,

                       но го убиват!

                       Голи, сред снега,

                       любов те правят,

                       а в топла стая,

                       сам човек... умира.

                     Няма какво вече да си казваме?

                     Двете с обичта сме на перона.

                     Спирките в живота бяха знакови.

                      Сега сме пътнички, с билет,

                               далече от вагона.