Разсъмва утро, хълмът засветлява.

В дрезгавината птиците мълчат.

Пътеката ни води затревяла

към оня тих, стаен самотен кът.

Разперват дъбовете тъмните си клони,

завардили небесния покров.

Дълбаят сенки в каменните плочи

на скъпите покойници надслов.

Навеждаме челата набраздени.

Пробожда вощеницата пръстта.

Надигат се душите ни смутени,

неведоми в Господните дела.

Закапва восъка горещ и ни опалва,

кръвта на виното в пръстта струи.

Сърцата ни надвесени заплакват

от всички неизплакани тъги.

Свещта догаря, вятър разпилява

последните искрици светлина.

Обагрена душата ни прегаря

все още вкоренена във плътта.

В далечината белият параклис

издига кръст, проблеснал на върха.

Задушница е. Времето е спряло

да събере света със вечността.