Нея той чакаше там всяка вечер,

по няколко часа в нощта стоеше,

тишината чуваше някъде отдалече

и секундите бавни пак броеше.

Когато светлината лицето му изтрие

и съдбата завинаги го отнеме от нея,

от болка нейното сърце ще се свие,

но споменът никога няма да избледнее.

Погледът ù търсеше него в нощта,

но нямаше нищо в тъмнината жива,

оставената следа преследваше тя –

споменът за него нощта не изтрива.

Но той винаги ще бъде някъде там,

в сърцето ù го има, там ще живее,

така и той няма да бъде никога сам

и залезът на младостта ще изгрее.

Няма да забрави никога това лице,

в мисълта ù той постоянно се витае,

може би ще подаде на някого ръце,

който, като него да бъде, ще се старае.