(на Красимир Дяков)
По ръбовете на кръга от делници
погледите ни се срещнаха – в куплети,
ти даже и насън се бориш с мелници,
а аз, дори и побеляла, мисля се за Жулиета.
А тишината в нас, без много да ни пита,
избра най-простичките думи – тези, дето липсват,
целуна ги, помаха им с ръка, преди да литнат,
и топъл дъжд отникъде в душите ни заплиска.
На камъка, сред мъх от избледнели спомени,
две гущерчета пъстри дълго, дълго се обичат,
неокосената трева въздишки вятърни зарони, ...