Сънят глухо приближава,
жадуваща страст наподобява.
На пода килим от цветя,
на тавана - огнена звезда!
Девойка се изгуби нейде в простора,
по пътя към нея тегне прокоба.
Тропот от копита чу се в обора,
ранени птици изпълваха двора.
Нощ, черна пелерина и плащ -
на тази идилия липсваше палач.
Самотна луната кървеше от плач -
за последно изпращаше небесен ездач!
Сутринта слънцето закъсня...
На небето, забито без терзание,
от живота безсмъртен остана послание:
"Палач, с гибел недей ме заплашва,
от Дантева клада не се плаша,
пред всяка смърт ще изрека -
ПРЕД ЦВЕТЕ САМО КОЛЕНИЧА,
ПРЕДИ ДА ГО ПОГАЛЯ С РЪКА!
© Светлана Талева Все права защищены