Завет

Сънят глухо приближава,

жадуваща страст наподобява.

На пода килим от цветя,

на тавана - огнена звезда!

Девойка се изгуби нейде в простора,

по пътя към нея тегне прокоба.

Тропот от копита чу се в обора,

ранени птици изпълваха двора.

Нощ, черна пелерина и плащ - 

на тази идилия липсваше палач.

Самотна луната кървеше от плач - 

за последно изпращаше небесен ездач!

Сутринта слънцето закъсня...

На небето, забито  без терзание,

от живота безсмъртен остана послание:

"Палач, с гибел недей ме заплашва,

от Дантева клада не се плаша,

пред всяка смърт ще изрека -

ПРЕД ЦВЕТЕ САМО КОЛЕНИЧА,
ПРЕДИ ДА ГО ПОГАЛЯ С РЪКА!