Зеленоокият
Зеленоокият
Приличах на същинска Пепеляшка.
В морето влязла бях, без дрехи. Гола.
Косата – закрепена на опашка,
навита и забучена със шнола.
Нагазила в морето до колене –
прозрачно, изумрудено зелено –
усетих нечий поглед впит във мене
и скрих се под вълните. Бях смутена.
Стоях така. Не смеех да изляза.
И зъ́бите ми почнаха да тракат.
Той викаше. Не чух какво ми каза.
Ала разбрах – отдавна, че ме чака.
Загърна ме със топлата хавлия.
Целуна посинелите ми устни.
Хареса ми. Не мога да го крия.
До днеска, от тогава, не ме пусна.
А погледът му, слива се с морето.
Зеленият е, казват, цвят студен.
Е, хайде де, какъв ти студ! Та ето –
все още в мен гори пожар, зелен.
Все тъй, до него, учестено дишам.
Красив е! И от вътре и от вънка.
Не знам, дали успях да го опиша.
Какво да кажа още... Мъж, та дрънка!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мари Елен- Даниела Стамова Все права защищены
