Зимен бал
Дантелите сребристите мъглата тихо спусна,
косите й разреса северняк, с немирни длани.
Студът захапал четчица, гримира я, изкусно,
а зимна нощ — посестрима, на бала я покани.
Зад облак сгушен Месецът, сърдито се навъси —
я гледай двете влюбени, пияни и без водка.
Къде сами са тръгнали? Не са съвсем с ума си...
И как ли онзи ледният, успя да ги прикотка?
Над голите дървета златен звезден смях се сипе,
мъглата с вятър северняк върти кадрил и полка.
Нощта поспира — лед, в уискито си да досипе,
а Месецът сърдит, флиртува с тъничка тополка.
Един поет, в палтенцето си тъничко се сгушва
и по снега сребрист изписва стих. Любов това е.
мъглива зимна нощ в гласа му трепетно се вслушва,
ни Месеца сърдит, ни северняка не желае...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
