Отварям очите ти, поглеждам през тях. И какво виждам ли? Ами нищо, влезе прашинка в едното и то се насълзи. С мъка повдигам ледените ти пръсти и го разтърквам. Миглите се мокрят и слепват. Нищо.

  Поглеждам отново. Отначало неясно изплуват очертанията на малкото ти слабо тяло. Постепенно се оформят по-човешки и красиви. Трепериш, сякаш стотици нежни иглички се забиват във всяка клетка на болезненото ти същество.

  Болка, болка и пак.

  Лека е, голяма е само силата, с която преминава. Сещаш се, инерцията. Никога не съм внимавала по физика.

 Недоосъзнатите спомени и безликите страхове. Необемните цветове и бледите форми. Знам, че се преплитат и знам, че не разбираш много от това, което казвам... То и аз не се разбирам.

  Предполагам няма значение.

  Помниш ли снега, помниш ли лампите, помниш ли как всяка сутрин те чаках... Помниш ли как се усмихвах без причина, помниш ли как очаквах наивно много от всичко... И как ме болеше, как и теб те болеше... Помниш ли снега...? А, това май го казах...

  Сега не чакам никой сутрин. И лампите не светят меко. Снегът ми пречи и ми мокри косата. Искам да ми говориш в час. Искам да си играеш с пергела ми. Искам да рисуваш по тетрадките ми. Искам къдравата ти коса пред очите ми.

  Нали си знаеш, имам твой косъм, след петдесет години ще те намеря... Ще гледаме звездите и ще ядем джанки. Или ще се замеряме с тях.

  Червеното 12, старият сапун и изпраните пердета, мостът и реката... сега е чиста...

  Обичам светът ти, защото се слива с моя. Очите върху карираните листа. Облаците, прозорецът, оранжевия блок. Всеки цвят ми напомня за теб.

  Стоя на терасата и чувам жена да вика ‘ Жани, Жани...’, веднага размествам буквите, за да получа името ти. И то отеква в съзнанието ми заедно с гласа ти. Несъзнателно. Jyulin… Името ти за мен е институция, щастие, малко красива болка и най-вече обич... Защото когато го изрека, идваш и ти.

  Мигли, подлез и тетрадка. Три думи, привидно без връзка. Не и в ума ми, там всичко е разбъркано  до такава степен, че почти не мога да разделя нищо по време, по място, ако искаш, по каквото и да е... нямам за какво да се хвана, освен за ръката ти. Достатъчно ми е.

  Мравки и стъкла. Поглеждам в кашона и падам вътре. Сядам и свивам колена. Няма нужда да си затварям очите, и така е тъмно. Мога да си спомня всичко, мога да се смея истерично и никой да не ме чуе, мога всичко, защото ти си до мен, защото ти си в мен. Някъде на топло и сигурно, където образът ти не избледнява, а ти се радваш на дъжда. Имаш и възглавници.

  Пак си спомням за сутрините. Тогава ме беше страх от тъмното и се чудех как да застана по-близо до хората или до някоя улична лампа. Тихичко си пеех, беше ми скучно и въпреки това беше любимото ми време от деня. Защото знаех, че скоро ще те видя.

  Водата и шарените чаши... гледам нещото без име как мига. Крачка след крачка, пак мост, пак вятър. Сама съм и ръцете ми треперят. Търся те и те намирам...