Отварям очите ти, поглеждам през тях. И какво виждам ли? Ами нищо, влезе прашинка в едното и то се насълзи. С мъка повдигам ледените ти пръсти и го разтърквам. Миглите се мокрят и слепват. Нищо.
Поглеждам отново. Отначало неясно изплуват очертанията на малкото ти слабо тяло. Постепенно се оформят по-човешки и красиви. Трепериш, сякаш стотици нежни иглички се забиват във всяка клетка на болезненото ти същество.
Болка, болка и пак.
Лека е, голяма е само силата, с която преминава. Сещаш се, инерцията. Никога не съм внимавала по физика.
Недоосъзнатите спомени и безликите страхове. Необемните цветове и бледите форми. Знам, че се преплитат и знам, че не разбираш много от това, което казвам... То и аз не се разбирам.
Предполагам няма значение.
Помниш ли снега, помниш ли лампите, помниш ли как всяка сутрин те чаках... Помниш ли как се усмихвах без причина, помниш ли как очаквах наивно много от всичко... И как ме болеше, как и теб те болеше... Помниш ли снега...? А, това май го казах...
Сега не ...