16. Светът Маяковски – „Безмълвна нощ, не чувам хора“

  Безмълвна нощ, не чувам хора.

  Пространства зимни в хладен мрак.
  Тук буря трупа от простора
  разкошни гробници от сняг.
                                     Давид Бурлюк

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/bezmylvna-nosht-ne-chuvam-hora-david-burlyuk

  Давид Бурлюк (1882 – 1967) – руски, украински и американски поет и художник, един от основоположниците на футуризма. Роден близо до село Рябушки, Харковска губерния в семейството на самоук агроном и управител на имението на граф А. А. Мордвинов. Баща му е украински казак, майката от Белорусия с еврейски произход. В детството брат му случайно го ранява при игра с детска пушка и той губи лявото си око, което бива заменено със стъклено.

  1898 – 1910 – учи в Казанското и Одеското художествени училища. Впоследствие учи живопис в Германия и Франция.

  1911 – 1914 – заедно с Маяковски учи в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура.

  1912 – в знаменития манифест „Плесница на обществения вкус“ заедно с Маяковски, Хлебников и Кручених призовава да се изхвърлят Пушкин, Достоевски и Толстой от Парахода на съвременността.

  1915 – живее в Уфимска губерния, на гара Иглино. За две години създава около 200 картини.

  1918 – по чудо избягва смъртта по време на погрома и разстрела на анархистите в Москва и се връща в Уфа.

  1920 – емигрира в Япония и живее там две години. Рисува около 300 картини с японски мотиви. Със спечелените от продажбата им пари заминава за Америка.

  1922 – емигрира с жена си в Америка. Жена му основава издателство в Ню Йорк, което публикува стиховете и поемите му.

  От 1930 – издава списание „Цвят и рима“. Участва в изложби.

  1956 – съпрузите Бурлюк за първи път посещават СССР след емиграцията – остават там два месеца.

  Пътешества из цял свят, рисува и пише. Умира през 1967 г. в Ню Йорк. Приживе води дълга кореспонденция с колекционера и краевед Н. А. Никифоров, на когото завещава множество свои картини, книги и списания. Съпругата му Мария Еленевская умира шест месеца след него.

  Футуристите смятат, че главната особеност на съвременността, която те трябва да отразяват, са движението и скоростта, както и че технологията е символ на модерния свят. В картините си наблягат на едновременната множествена гледна точка, но за разлика от кубистите, които запазват относителна неподвижност на обекта, те се стремят да изобразят самото движение. Средствата, с които си служат, са най-често изобразяване на отделните последователни фази от „разложеното“ на части движение на даден предмет или форма.

  В картината на Бурлюк „Идването на пролетта и лятото“ двата сезона са изобразени в типичния за кубизма стил – с триъгълници. Пролетта в зелени тонове е триъгълник с основа долу – като силует в рокля, а лятото е преобърнат триъгълник в яркочервен цвят, по-висок и „широкоплещест“. В творчеството си Давид Бурлюк подражава и отдава почит на великия постимресионист Ван Гог.

  Пунктът беше с форма на пирамидка от изгнили греди, с четири разкривени дървени подпори под основата и приличаше на къщичката на кокоши крака на Баба Яга. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпадне, но упорито и храбро продължаваше да стои зад не по-малко изгнилата и разкривена дървена бариера, която преграждаше пътя. Имаше едно малко, зацапано и тъмно прозорче и паянтова врата, цялата в пукнатини и дупки. Когато амфибията се доближи достатъчно, зад прозорчето се мярна бледо петно и малко сред това вратата се отвори с оглушително скърцане и по стълбичката отпред слезе един триъгълен пътен знак. Или поне приличаше на такъв.

  Съществото имаше огромно лице с форма на равнобедрен триъгълник с върха надолу – с бяла вътрешност и ограден с дебела червена линия. Имаше очи, уши, нос и уста, както и рядка козя брадица, която се развяваше от вятъра, докато слизаше. Торс нямаше, а само крайници, излизащи от средата на катетите на триъгълника – две чертички нагоре – за ръце и две, малко по-дълги, надолу – за крака. Длани и стъпала Съществото също нямаше, а само по още пет къси чертички, излизащи направо от крайниците и затова ходеше все на пръсти, смешно подскачайки.

Вятърът междувременно беше стихнал и когато Съществото слезе на земята, сивата му брада започна да се влачи по земята и то непрекъснато я настъпваше. Така, спъвайки се и подскачайки, пътният знак се приближи до амфибията и даде знак на пътешествениците да слязат.

  Когато видя Вергилий, бялото му лице леко потъмня и се разкриви – средата на хипотенузата му направи чупка нагоре и сега приличаше повече на ромб, нежели на триъгълник.

  – От „Дай предимство!“ стана на „Имаш предимство“ – изтърси Невянка, която там беше започнала шофьорски курсове и беше изкарала с отличие теорията, но се беше провалила на практическата част. Сега знаеше наизуст всички видове знаци, но все още не можеше да кара.

  – Страж трети ранг Пак Кап на вашите услуги! – рапортува отсечено Съществото. – Моля, предявете си документите!

  Маша и Вергилий си дадоха паспортите. След кратко изучаване, Съществото им ги върна и погледна към останалите.

  – Ние не сме жители на Маяковски! – каза извинително Габриел. – Нямаме като вашите документи за самоличност.

  – Как? – сложи ръка на едва забележимото си ухо триъгълникът и на лицето му се изписа объркване.

  – Не сме отпаднали там, затова не сме жители на Маяковски – обясни Габриел. – Дойдохме с космически кораб. Нещо като тази карета – посочи той амфибията, – но по-голямо.

  – Аз и без туй вече се учудих какво е това нещо, дето се плъзга като по вода, а върви по сушата – каза важно Съществото. – Значи сте чужденци! Не знам за друг случай като вашия. Трябва да направя справка.

  Стражът трети ранг заподскача към къщичката. След малко се върна с една измачкана от четене триъгълна книжка, на чиято корица пишеше с разкривени букви: „Съветник на Стража трети ранг“. После шумно си наплюнчи пръстите и започна да я прелиства.

  Пътешествениците търпеливо чакаха. След няколко минути откъм мястото на Вергилий се чу изнервено тракане на кости и приглушено пъшкане, сякаш скелетът едва-едва се сдържаше да не започне да се оплаква.

  Триъгълникът го погледна изпод едната си повдигната триъгълна вежда и бедният нетърпеливец се извърна бързо и покри черепа си с костеливите си ръце.

  – Тоя го знам! – каза строго Съществото. – Той е от Кукя. Минавал е през пункта неведнъж. Познах го, още преди да му видя документите, но си затраях. Чаках да писне пак, ама засега държи фронта. Нека продължава така, иначе ще го запра тук, докато му посинее костеливият… силует. Като последния път!

  – Осемнайсет часа! – изпъшка тихичко Вергилий. – Прав, гладен и жаден, без удовлетворяване на естествените нужди! Не че ги имам, ама имам права!

  – Който много знае, не си трае и нехае, ще пострада най-накрая! – каза стражът в скороговорка и сякаш не се учуди, нито се зарадва на внезапното си вдъхновение, ами даже малко се ядоса. – Винаги ми действа така! В негово присъствие започвам непроизволно да говоря в рими. Срам и позор!

  – Но аз… – опита се да възрази Вергилий.

  – Млък! – изрева триъгълникът и съименникът на придворния поет от там млъкна уплашено.

  – Извинете – каза колебливо Маша, страхувайки се да не разгневи още повече стража. – Ние имаме пропускателен билет от Седмовръх. Важи за всички територии. Поканата е от Двореца. Сред документите е. Може би не сте обърнали внимание.

  Тя посочи билета в ръцете на Съществото, което заби нос в бледорозовата хартийка със златен президентско-царски монограм и започна да чете текста на поканата, сричайки полугласно. Накрая вдигна поглед, а на триъгълното му лице сияеше най-любезната и доброжелателна усмивка на света.

  – Ама защо не казахте веднага, Ваша Светлост? От Двореца! Не ви познах, хиляди извинения! Обикновено пътувате в удобна карета с ремарке, а сега…

  Съществото хвърли бърз поглед към амфибията, която приличаше на огромно сребристо насекомо.

  – Тук имаше сблъсъци с хрътките на Зида, както и карантина. Какви ли не типове се навъртат тъдява! Подправят документи, дегизират се…

  – Билетът е истински! Както и паспортът ми – каза Маша.

  – Виждам, виждам! Но трябва да бъдем бдителни. Моля още веднъж за извинение!

  – Сега, като изяснихме всичко, може ли да продължим пътя си? – попита Габриел.

  – Разбира се, разбира се! – разбърза се Съществото, изтича до бариерата, падайки няколко пъти, отмести с мъка тежката греда, а после се върна при пътешествениците, които един по един вече влизаха в амфибията.

  – Защо не си отрежете брадата? – попита Невянка. – Непрекъснато се спъвате в нея!

  – А, няма нужда! – каза стражът. – Аз съм биполярен, но не съм разстроен – да не ме разберете погрешно! Фокус-мокус!

  Той подскочи някак странно настрани, направи салтомортале и застана на ръце. Сега приличаше на предупредителен знак, имаше само едно око и две усти, а брадата му се спускаше като перчем от върха на лицето.

  – Малко ми влиза в окото и тогава ослепявам, но всяка позиция си има и плюсове, и минуси – обясни бурлюкът.

  В тъничкия му крак-ръка се появи, кой знае откъде, кожена кесия. Той я развърза и измъкна оттам шепа слънчогледови семки и започна шумно да ги люпи. С едната ръка пъхаше семките в едната уста, белеше ги със зъби и плюеше люспите от другата.

  – Обикновено се обръщам, когато се храня – двете усти дават повече възможности – обясни той. – Можеш едновременно да пиеш и да ядеш, без да смесваш вкусовете. Яли ли сте някога пица пеперони със захарен памук? Много е практично! И името ми се преобръща – сега съм Кап Пак. Не че има голяма разлика!

  Бурлюкът протегна олигавената си ръка с няколко семки към Невянка, но тя учтиво отказа щедрия жест и тръгна към амфибията. Страж трети ранг предвидливо се дръпна, за да направи път.

  Амфибията потегли бавно и пресече границата.

– Добре дошли в Бурлюк! Приятно пътуване! – извика стражът след тях, спусна пак бариерата, направи още едно салтомортале и спъвайки се в превърналия се отново в брада перчем и падайки ту на ръце, ту на крака, се заизкачва по изпочупените стълби на граничния пункт.

(Следва)

  Критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Пак Кап, Кап Пак – не врат, ами шия! Абе откъде ѝ идват на Мирабела тия идеи?

  – Шшт, че китайците и корейците ще вземат да се обидят! С тия техни имена…

  – Че какво общо имат тук китайците и корейците? То "Пак" като фамилия го има и при унгарци, словаци, украинци, французи и англичани. Само дето се пише по друг начин. Много народ ще да обиди нашата авторка! Ей, винаги има обяснение тая жена! Не ще да е плагиаторка и туйто! И спътник на Уран Пак има, и вид лед... Изпопреписала целия свят. Хи-хи! Ами тия триъгълници бурлюшки? Да не са нещо любовни, а? Щото той Маяковски…

  – Те нямат нищо общо със съпрузите Лиля и Осип Брик и съжителя им Маяковски. Бурлюковски са. Пък и Лиля е била по-скоро все в многоъгълници – поне темпорално. Трима съпрузи, неизвестно количество любовници, включая Маяковски, платонични и неплатонични връзки по цял свят… Ценителка на изкуството!

  – Изкуството да обичаш е най-ценното.

  – Или да предизвикваш любов. Тя е била явно ненадминат майстор.

  – Когато си грозничък като нея, се налага да развиваш други умения. То е като слепотата. Отразява се чудотворно на развитието на слуха.

  – Баш пък грозничка! Въпрос на вкус. Той и Давид Бурлюк е бил един… Обичал е да рисува женски изпъкналости. От всякакъв род и перспектива. И картините му са все многоперспективни.

  – И конски изпъкналости бая е рисувал той, ама да не му придиряме много. Поне е имал една жена…

  – За мъже не питаме?

  – Мъжете са му били синове. Обичал е благотворителността и затова осиновявал почитателите си от мъжки пол. Хи-хи!

  – Осиновил е само един и това не е доказано. Но му е завещал архива си, което е факт. Какво добро е доброто, ако е плътски мотивирано?

  – Какво изкуство е изкуството, ако не е? Ха-ха!

  – Има ли нещо на този свят, което да не е плътски мотивирано – експлицитно или имплицитно?

  – Иий, ама ти заговори като изкуствовед!

  – Цветенцата на Бурлюка са хубавки! Там май няма изпъкналости.

  – Абе, ако се вгледаш по-внимателно… Хи-хи!

  – Който търси, намира. Перцепцията също е в голяма степен плътски мотивирана.

  – Хвърляш ме в отчаяние с тези констатации. Аз досега наивно вярвах в духовната мотивация на творящите изкуство.

  – Ами то духовното все отнякъде ще да изхожда – битие и съзнание, ще знаеш.

  – А, не – Духът изхожда от Отца и точка.

  – Аз не говоря за Духа, а за духа. Има разлика. А пък кой откъде и къде се изхожда… Хи-хи!

  – Стига си се изхождал върху висшите пориви на душата ми!

  – Плътски мотивирани… Добре де, цип на уста и млък!

  – А тъй! Остави ме в блажено неведение, за да съм щастлив, а не отчаян.

  – Отчаян Критик си ти, ама нейсе!

  – Не съм отчаян, заклет съм. Имам тапия от Ада. И от Първо адско управление по контрасаботаж. Квалификации да искаш от мен!

  – Според мен си проклет Критик, ама нейсе!

  – Шшшт!

  – Само още нещо…

  – Казвай!

  – За любовните триъгълници. Не завършват добре. Поне в случая с Маяковски. Две самоубийства и един инфаркт – малко множко, а?

  – Затова – верността е гаранция за дълъг живот.

  – Абе не е баш тъй, накрая винаги може да оплескаш нещата. Като Лиля Брик. Самоубила се е на 86 години.

  – Колко глупаво! Да е била изчакала малко… Хи-хи!

  – Млъквай, циник такъв!

  – Аз съм ценик. Ценя верността. И на жена си съм верен.

  – Ти нямаш жена.

  – Именно! Хи-хи!

  – С брик-етиката приключихме ли?

  – Така изглежда. Но нали знаеш, не всичко е това, което изглежда.

  – Да, изглежда като брикети, а накрая – конски брекети. Хи-хи!

  – Все към Конниците взе да клони разговорът.

  – И техният ред ще дойде. Ти само гледай!

  – Гледам аз, ама… И на очите си вече не вярвам.

  – Само така! Сърцето вижда най-добре.

  – То като си помислиш, с малко напъване и сърцето може за триъгълно да мине. Той и кубизмът се оказа най-паче триъгълен. Ех!

  – Седенката?

  – Закриваме я – за да не се вижда. Хи-хи!

  – Шегаджия такъв!