Селската чешма
Ее-ех, тая пуста селска чешма мнозина е изгорила!
Аз бех много опак мома. За жененье бех станала, па китка на монче още не бех давала. Ако ме сгащеше некой на тесно, я накъсвах на ситно-ситно китката, само у ръце му да не я дам. Ама и ергенте в селото си беа много лоши, де: ако му я дадеш бързо, мисле си – умираш за него; ако те излажи да я грабне – си негова и треба да му одиш по гайдата; ако я фърлиш и не му я дадеш – ше ти напакости, та момуването да ти омързне.
Аз ич не обичах дедо ти Начо. Усетих ли го, че ме дебне да ме запре, фтурвах се, дека е дума, кат потплашена ерибица. Ама той, убосникот, се заеде с менье и ни мъ остаи на мира. Упатих си от него, та и на сън почнах да го мисла. Уж бегам от него, а акъло ми се по него. Оле, Боже! Еднъж тъкмо налех стомните и се промаквам през тесчината пътечка нат урвата, а той изрипна от шумките и ме сгащи баш по средата. Мале мила, ами сега накъде! Нагоре — високо, надоле — длъбоко. Рекох си: вратанье мъ опрая. Ами ако мъ сг ...