31. Светът Маяковски – „И разотива се хладно тълпата“

  Сцени последни. Завесата пада.

  Лампите гаснат, замлъкват аплаузи.

  Сцени последни – и край на парада:

  пусти декори, тъй значеща пауза.

  И разотива се хладно тълпата…

         Янош Арани, „Старият актьор“

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/stariyat-aktyor

  Янош Арани (1817 – 1882), унгарски поет. Роден в бедно селско семейство. Още на 15 години става селски учител, след това – артист в пътуваща трупа, а накрая – нотариус, изучавайки през това време чужди езици и литература.

  1847 – излиза първата част на трилогията «Иван Толди

  1854 – излиза втората част „Вечерта на Толди“.

  1879 –излиза третата част „Любовта на Толди“.

  Взема участие в борбата на Унгария за независимост и е избран за член на парламента. След потушаването на революцията се отдава изцяло на литературна дейност. Използва мотиви от народното творчество, пише легенди и балади. Изявява се и като литературен критик и теоретик в областта на унгарското стихосложение.

  – Уф! На косъм бяхме! Още малко и щяхме да бием път пеша от Контошани до тук – въздъхна с облекчение Дун, когато шейната на Снеговей се приземи успешно четвърт час преди полунощ на алеята пред Господарската къща. Добрият старец, по нареждане на Пушкин, отлетя отново, този път до кораба, за да предупреди останалите да се приготвят за път.

  – Голяма работа – няколко километра пеша! Щяхме да ги минем за нула време – каза безгрижно Джъд, слизайки от шейната и разкършвайки рамене.

  „Колко е пораснал!“, помисли си с умиление Джиа. „Сякаш не са минали едва няколко дни, откакто кацнахме на Маяковски, а цяла вечност. Станал е истински мъж! Илинда и Перун ще се гордеят с него.“

  Пред къщата ги посрещна Чун Ван, който бързо и разпалено започна да говори нещо на Пушкин. Поетът го изслуша, отвърна му рязко и даде няколко строги нареждания. Повелителят на насекомите се отдалечи, а на лицето му бяха изписани вина и смущение.

  – Всичко наред ли е? – попита Габриел.

  – Да, да! – каза намръщено Пушкин. – Нищо сериозно. Вълчо Вълчотрънски се е развихрил, докато ни нямаше. Напил се, изфабрикувал някакво пълномощно от мое име и си разигравал коня. Не трябваше да оставям имението без надзор. Чун Ван не е могъл да огрее навсякъде. Пък и не е очаквал предателство отвътре.

  – Ако беше ме оставил тук, щях да се разправя с оная вълча трънка! – извика огорчено Пашка. – Всичките приключения на вас, а на мен – приказките за лисичи болежки и за кокошки-носачки на ония антики в Контошани! Децата и лисичетата там не умеят да играят нито на голфстрийм, нито на „Вълча опашка“1 – все аз побеждавах. Играят на някакво „Гъсоче“2 и на Лисичи шах3, но това е скучно!

  – Стига си се оплаквал! – смъмри го Пушкин. – Марш в банята и след това – в леглото. Малките деца не бива да остават до толкова късно.

  – Ако бях дошъл с вас, Маша нямаше да умре! – каза тихо и сериозно момчето и в сините му очи имаше толкова мъка, че на Пушкин му се сви сърцето. – Косила нямаше да посмее да я убие пред мен. Сега бих отишъл в Некрополис и бих я задушил със собствените си ръце, ако не беше вече мъртва.

  – Недей така, Пашка! – каза нежно Пушкин и погали детето по къдрокосата глава . – Тя беше твоя майка и по своему те обичаше.

  – Обичаше? – избухна Пашка. – Караше ме да убивам. Наказваше ме, ако проявявах милост, заповядваше ми да чета денонощно – защото самата тя е необразована. Искаше да сбъдне всичките си неосъществени амбиции чрез мен. Аз не съм ѝ пале – „хвърлям пръчката, ти ми я носи“! Ако ме обичаше, нямаше да убие Маша. Никога няма да ѝ го простя. Никога!

  – Косила е мъртва, Пашка. Получи най-голямото опрощение.

  – Не трябваше да я убиват! Аз щях да я мъча – жестоко и продължително. Щеше да съжалява, че се е родила на този свят и че е родила мен. Щеше да ме моли за пощада, а аз щях да се смея, да се смея, да се смея… А после щях да я убия – и щях да продължа да се смея. Аз…

  – Стига, мъничкият ми! – каза горестно Пушкин и прегърна малчугана. – Не трябва да таиш омраза в сърцето си. Тя ще го изсуши и ще го направи кораво като камък. Ти досега убиваше по задължение, но страдаше заради това. И по този начин имаше възможност за изкупление. Ако допуснеш в сърцето ти вместо състрадание да се настани омраза, ще загубиш душата си. А тя е най-ценното нещо, което притежаваме. Маша не е съвсем мъртва. Тя сега е второто слънце на Маяковски – горе в небето. Всеки път, когато то изгрее, ще ни напомня за нея. Тя и сега ни гледа – виждаш ли новата Луна? Това пак е тя – силата на добротата и човечността ѝ ще стопли Света ни и той ще стане по-добро място за живеене. Не тъжи, синко!

  Пашка беше заровил лице в кожуха на баща си и тихичко хлипаше. След малко вдигна разплаканото си лице и изтри сълзите.

  – Аз съм вече голям! – каза той гордо. – Няма повече да плача. Всяка сутрин ще поздравявам Маша и всяка вечер ще ѝ пожелавам „Лека нощ!“. И няма да тъжа. Но не ме връщай повече в Некрополис, татко! Моля те!

  – Няма, сине! Вълчотрън е твой и ти ще останеш тук – каза тихо Пушкин, а лицето му беше скръбно и някак отдалечено.

  – Може ли да спя при теб тази вечер? Моля те! Само тази вечер! За последен път. Обещавам!

  – Добре, сине – каза Пушкин и лицето му се изкриви от неимоверно страдание. – За последен път!

  – Мъчно ми е за Пашка! – каза Невянка, когато тръгнаха по алеята към Къщата за гости. – Загуби почти едновременно и двете си майки.

  – Косила не му беше майка – каза Дун. – Да родиш някого биологически не означава нищо, ако не му дадеш грижа, топлина и обич. Той ги беше намерил у Маша и загубата му сега е непоправима.

  – Баща му ще е с него. Той ще му помогне да понесе по-леко нещата – каза Златина.

  – Не съм много сигурен – каза Габриел. – Пушкин ми се струва странен тази вечер. По-странен от обикновено. Имам чувството, че е замислил нещо.

  – Каквото и да е замислил, трябва да сме нащрек – каза Дун. – За нас е важно да се махнем от тук. Изчакваме, докато дойдат останалите, и си обираме крушите. Техните семейни истории не трябва де ни засягат. Яйцето е у нас, Книгата, на която трябва да седнем, е тук, знаем как да стигнем до нея – утре сутрин заминаваме!

  – Може би не трябваше да оставяме амфибията на трите парки? Това е първокласна технология – в злонамерени или неумели ръце може да се превърне в унищожително оръжие – намеси се Сивин.

  – Батериите ѝ скоро ще се разредят. Едва ли парките ще могат да направят големи поразии. Пък и те заедно ми се сториха по-разумни и въздържани от Косила. Поне са по-малкото зло – въздъхна Габриел. – Ако се измъкнем оттук, както се очертава, амфибията ще е малка цена – тежка, обемиста и с разредени батерии. Не бихме могли да я вземем със себе си. Както и кораба. Само малко ръчен багаж, и това е. На новото място ще трябва да започнем от нулата. Дано да си струва!

  – Мислил ли си да останем тук?

  – Където царува Смъртта? Не! – беше категоричен Габриел. – Този Свят вече е зает. Сега ние сме обикновени хора – без магически сили. Нямаме шанс срещу Съществата, които живеят тук. Те ще се опитат да ни използват и ако не се съгласим, просто ще ни унищожат. Не, трябва да напуснем Маяковски. Джъ Гуо ни изпрати в Системата на Алфа Центавър, а аз му имам пълно доверие. Там ни е мястото!

  На другата сутрин всички чакаха с нетърпение пристигането на групата от кораба. Междувременно се събраха в Бюфетната на закуска. Лаврентий този път лично ги обслужваше. От време на време гостите виждаха през прозореца откъм Кухнята да се мяркат светлосините ливреи на Яшка и Трошка и тъмносините сарафани на Акулина и Алевтина. Само Маша с прекрасната усмивка и добродушния поглед я нямаше и това изпълваше всички с мълчаливо униние.

След половин час пътешествениците минаха в Малката зала.

  – Къде е Пушкин? Не дойде на закуска – попита Дун майордома, който продължаваше да се суети около тях и им предлагаше ту чай, ту сладки.

  – Пушкин няма да дойде – чу се момчешки глас откъм вратата и Пашка влезе в Малката зала.

  И как изглеждаше само! Пак се беше изтупал в синия мундир с петлиците и с кавалерийските ботуши с шпорите. Само дето този път беше без шапка, защото навън беше необичайно топло. Второто слънце припичаше толкова силно, че снегът по върховете на скалите беше започнал да се топи и се стичаше на мътни вадички в препълнената река Пияна. Златина даже започна да се чуди дали Белият вятър не е пак пресолил манджата и не е направил някоя грешка в изчисленията.

  Пашка пак беше прилежно сресан, но сега ухаеше не на „Йерихонска роза“, а на одеколон „Хеттрик-Тройной“, въпреки че още му беше много, много рано да се бръсне. Беше се обаче поизточил и новият мундир му стоеше някак възкъс.

  – Баща ми е възпрепятстван – каза сериозно той и седна на един от свободните столове. – Наложи се спешно да замине. Всички въпроси оттук насетне отправяйте към мен!

  Пътешествениците се разшумяха.

  – Как така е заминал? Къде? Ами ние? Той ни обеща! – заваляха реплики от всички страни.

  – Баща ми замина да върне Маша – каза високо Пашка и всички млъкнаха. – Снощи си поговорихме сериозно и той ми разказа как е дошъл на Маяковски. Моля да ме изслушате! Ако след това имате въпроси, ще отговоря на всички.

  – Какво им става на тия хлапета? – прошушна Дун. – Нещо във въздуха ли има? Тоя синковец като че ли за една нощ е турнал три-четири години и една педя бой. Сега изглежда като тийнейджър – със сигурност няма да поиска повече да спи при баща си.

  – Моят татко е бил тежко ранен там от оня непрокопсаник Дантес, когато е бил едва на 37 години. Щял е да умре и всички точно това си помислили, но в последния момент при него се явил негов съименник и приятел Александър… – Пашка се намръщи за момент, – Раевски. Дето били с него на Кавказ. Той му дал един пръстен с камък сердолик – полусфера, като тази, която беше у Златина. Към пръстена имало и медальон. Казал му, че камъкът от медальона ще го пренесе в друг Свят, където камъкът от пръстена ще го излекува. Така той се озовал на Маяковски с пръстена, а медальонът останал там – на съхранение у Раевски. Преди това Пушкин го инструктирал да инсценира смъртта му. В гроба бил положен празен ковчег. В същия ден от града се изпарили и няколко жени от обкръжението му, но никой не свързал изчезването им със „смъртта“ му – за всяка от тях се намерило някакво правдоподобно обяснение.

  Баща ми се оказал на Маяковски, в имението Вълчотрън. В избата с виното от цариградско грозде намерил малка медна лампа. Случайно изпуснал пръстена вътре и раната от куршума на Дантес изчезнала, а той бил отново здрав. Останал в имението и там срещнал Олга – отново. После тя внезапно си тръгнала, изоставяйки ме. Веднъж Пушкин слязъл пак в мазето и вече съвсем съзнателно сложил пръстена с камъка в лампата. Камъкът засветил с неземна светлина и пред него се появила прекрасна златокоса девойка – моята майка Маша.

  Пашка преглътна мъчително и на очите му се появиха сълзи. Той с труд се овладя и продължи:

  – Той погледнал в лампата – пръстенът бил изчезнал. След време се оженил за Маша. Лампата по-късно дал за съхранение на Свинска, защото се страхувал Маша да не размисли и да се превърне отново на камък. Сигурен бил, че това е магията на Аладин. Така му казал и Свинскът. Останалото го знаете.

  – Но къде е той сега? – не се стърпя Дун. – Как е заминал без камъка?

  – Защо „без“? – попита Пашка и всички изтръпнаха.

  Златина започна да ровичка трескаво из чантата си.

  – Няма го! – изплака тя. – Снощи беше тук! Проверих, преди да си легна. Как го е взел?

  – Пушкин си има начини – каза хладно Пашка. – Все пак сте в дома му.

  – Но защо? – възкликна Невянка. – Защо да ни причинява това? Ние му вярвахме!

  – Нищо не ви е причинил! – надвика всеобщата врява Пашка. – Той ми обеща. Каза, че ще се върне с нея. Че ще вземе медальона от там и с помощта на лампата ще върне Маша – в плът. И аз пак ще имам майка. И баща! Той каза: „Половинките са три. Две основни и една резервна. Резервната се включва, само ако основната е унищожена.“ Помниш ли граф Неледов? – обърна се той към Златина. – „Три са много, две са малко“.

  – Какво за граф Неледов? Има ли нещо, което трябва да знам? – погледна въпросително към Златина и Габриел.

  – Нищо! – махна с ръка тя. – После ще ви разкажа.

  – Като Земния феникс Тай – продължи Пашка. – Той е бил човек, жерав и феникс едновременно. Когато се е появил фениксът, жеравът е изчезнал. Сигурен беше, че Маша има още едно тяло – това, което остана там.

  – И какво ще стане, ако това второ тяло не е на човек, а на птица? Ще си я гледа във фермата ли? Освен това там сега има само слънца! Няма хора! Дори птици няма – възрази Дун.

  – Но камъни има. Маша още е камък. Той каза, че ще намери медальона и ще я върне. Аз му вярвам. Вярвам му! Той не би ме изоставил! Не би ме оставил без майка и без баща. Нали?

  Сега сълзите напираха да избликнат от очите му и той с мъка ги сподави.

  – Горкото дете! – каза съчувствено Джиа. – Никой не заслужава подобни страдания.

  – Горкото дете? – възмути се Дун. – Ами ние? Ние как ще си тръгнем? Без камъка ще останем завинаги в тази дупка.  При Космите, парките, Шарките и прочее щуротии.

  – Можете да си тръгнете, когато поискате – каза Пашка. – Не ме слушате внимателно. Камъкът е още тук.

  – Тук? – разнесоха се пак викове. – Къде?

  – В ескейп стаята, къде другаде! – каза намусено Пашка. – Хич ни няма с емпатията, нали?

  – Ах ти, зловредно хлапе! – избухна Дун. – Театър ли ни разиграваш?

  – Не беше театър – поклати глава Пашка. – По-искрен не съм бил в живота си. Но това не пречеше да направя малка проверка. Тя я издържа – посочи той Джиа. – И заради нея ще пусна всички ви.

  – Ах, ти ще ни пуснеш! – каза иронично Дун. – И защо камъкът е там?

  – Защото той е пусковият механизъм. Стои си на книгата и ви чака. А аз ви трябвам, защото аз съм този, който ще го задейства. Татко всичко ми обясни. Той беше опитното зайче. Рискува и спечели. А можеше да се случи и гаф. Хич не ми се иска да знам какво щеше да стане тогава. Затова, вместо да хленчите и да се възмущавате, проявете поне малко благодарност.

  Отвън се чу шум от бръмчене на мотор и един лъскав летателен съд, подобен на летяща чиния закри за миг Второто слънце на небето.

  – Ето че и другите пристигнаха – каза с облекчение Габриел. – Най-сетне са поправили шлюпката!

(Следва)

 https://www.youtube.com/watch?v=Ikh_BarMvi0&t=39s – Прототипът на книгата, на която трябва да седнат – на 2:12

1. „Вълча опашка“ – популярна старинна детска игра. Един от играчите е „вълк“ . Другите, държейки се за дрехите на другия, се построяват в редичка. Първото дете е овчарят. „Вълкът“ бяга и вика: „Аз съм вълк! Пазете овцете!“. „Овчарят“ казва: „Аз съм овчарят и ще ти попреча!“. И му препречва пътя. Вълкът се опитва да хване децата, които са в края на редичката. Овчарят прави определени движения и цялата „опашка“ ги повтаря. В резултат опашката се движи и вълкът не може лесно да улови никого. Ако успее, съответният играч отпада. Играчът, който вижда, че ще го хванат, има право да заеме мястото на овчаря в началото на колоната и да избегне изключване от играта. Тогава вълкът заема мястото на детето, което е станало овчар, а овчарят става вълк.

2. „Гъсоче“ („Гусек“) – старинна настолна игра, подобна на съвременната „Не се сърди, човече“. Представлява спирала от кръгчета или квадратчета с цифри и с нарисувана гъска по средата. Хвърлят се поред две костени зарчета и се местят пионки-гъски, в зависимост от точките, по часовниковата стрелка. Побеждава този, който първи попадне на квадратчето с номер 63 и който е събрал най-много „гъсочета“. Ако точките са повече и играчът подмине квадратчето, се връща и започва играта отначало.

3. „Лисичи шах“ – настолна игра с двама играчи, поставени в неравни условия. Единият получава една-единствена, но много силна фигура, другият – много, но слаби. Съществува в различни варианти, един от които е „Лисица и гъски“. „Лисицата“, за разлика от „гъските“, може да се движи във всички посоки, да прескача „гъските“ и да ги „изяжда“. Лисицата печели, ако на дъската останат 4 или по-малко гъски. В този случай те не могат да „заградят“ лисицата. Ако са повече и лисицата няма къде да направи ход, гъските побеждават.