Глава XXI

   Бариерата се вдигна и автобусът влезе в автогарата. Тя чакаше първа на вратата по средата. Чупеше пръсти, трескаво въртеше главата си, чак свят ѝ се виеше, но може би така сякаш укротяваше ударите на сърцето си. Вратата се отвори и Даника като че ли взе стъпалата на един път и скочи. Изправи се. Не ѝ беше нужно да се огледа, защото онези мили очи, които гласът по-рано сутринта сам нарисува по телефона, вече я гледаха с очакване. Дани пристъпа напред.

   - Асиана?

   - Здравей, Даника? Знаеш ли колко се радвам да те видя? Как се зарадвах само когато се обади. А и Митето- чака те с огромно нетърпение!- и я прегърна- силно и топло.

   - Само... Само да не го уплаша.

   - Недей така, Дани. Добро момче е. Обяснила съм му ситуацията така, както би следвало като за девет годишно дете. А и сам е достатъчно прозорлив, за да... когато го видиш сама ще разбереш. Едно ще ти кажа- очите никога не лъжат!

   - Сърцето също!- прошепна Дани- За първи път то се стопли така, от както паметта ми все още е студена и сива. За първи път от случилото се насам, реагира без резерви.

   - Хайде, да тръгваме! Близко сме- на има-няма пет минути пеш. Но какво говоря, планинарке- теб това изобщо не те плаши.

   - Планинарке?

  - Имам много да ти разказвам. И всичко, което разбрах за теб от онази наша единствена среща тогава- всичко ще ти кажа, пък дано помогна.

   - Със сигурност...

   - Кажи как мина пътя? Съобщиха за половин часово закъснение? Всичко наред ли е?

   - Имахме малко премеждия. Ще ти разкажа, но всичко е наред!- и тръгнаха напред.

  - Ей, Дивачке?- извика някой зад тях. Беше шофьорът... онзи интересен човек, Дани се обърна- Благодаря!- и кимна с усмивка.

   - Явно си направила впечатление?- питащо отбеляза Асиана.

   - Не съм и предполагала подобно нещо, но... да! И знаеш ли- беше хубаво. Наистина се почувствах добре!

   - Сега ще ми разкажеш! Хайде!... А и този човек ми се струва познат.

   - Има логика, защото сте били заедно изглежда, когато аз съм ви... развеждала?

   - Точно така, онзи нахален грубиянин, който те предизвикваше непрекъснато.

   - Така ли? Хм... Сега беше мил- усмихна се Дани.

   - А случи се какво всъщност, защото не звучи като него?

   - Ами май му спасих живота...

   - И сега може би за първи път е почувствал, че има за какво да ти е благодарен. Ето стигнахме- този ярко оранжев блок е нашият. Ще го запомниш!

   - Със сигурност!

   Качиха се по стълбите и така до петия етаж. Блокът нямаше асансьор, но това не беше проблем и за двете. Това, което ускори пулсът на Дани обаче, беше едно девет годишно момченце, чието лице сега щеше да я посрещне зад входната врата. Тя се припоти, дланите ѝ изтръпнаха, защото още когато чу името, като че ли то ѝ донесе спомен, който я жегна по такъв начин, че я провокира да се усмихне. Ключът влезе в ключалката. Завъртя се. Колкото пъти превъртя патронът, толкова пъти тя примигна, без да си поеме въздух. Вратата се отвори... И той беше там.

   - Мите!- сподавено извика Даника и се затича към него.

   - Ти наистина дойде при мен, Дани!- и я гушна с все сила- Ти наистина не ме излъга!- това детско гласче я накара да се разтрепери, а на майка му да се напълнят очите- Мамо, мамо, видя ли? Моята Дани не ме подведе!

   - Да, Митенце, и сега тя е при теб!

   - Тризъбецът, Мите, помниш ли го?- попита Дани, като бършеше очите си, а това накара Асиана да се ококори, но нищо не каза.

   - Естествено, даже съм подготвил книги, да те питам някой работи! Нали може?

   - Разбира се, мой малък герой! Ти можеш всичко да ме питаш!

   - Видя ли, мамо, Дани си ме спомня?- това прозвъня в главата на пещерното момиче като оглушително кънтене на камбана, защото наистина неговите очи, тези топли два лешника, събудиха у нея споменът за тях. Явно той бе толкова силен и специален, че тя не усети никаква уплаха от това какво би се случило от близостта си с него. Това малко момче, това специално гласче, накара душата ѝ да вибрира така, че за първи път тя да почувства колко дива и жива може да е. И може би за първи път повярва безрезервно, че тя наистина е Даника...

   - Знаеш ли? Теб никога не бих могла да те забравя!

   - Хайде, Мите, помогни ми да сложим масата и остави Дани да си почине малко. Яденето е готово, а ти, Дани ако искаш да се поосвежиш, банята е в дъното на коридора, вдясно- тя кимна и инстинктивно се насочи натам. Но когато стигна, вратата в самият му край, я съблазни повече, може би заради светлината, която все още струеше от прозорчето.

   Любопитството ѝ надделя и тя влезе. Оказа се, че това е стаята на малкия Димитър. Колко топлина и уют имаше тук? Цветовете и неговите рисунки окачени по стените някак си успяваха да удължат деня. На рафта на библиотеката, тя видя една снимка и се доближи. Мъжът на нея ѝ се стори познат, а малкият го беше прегърнал. Може би този човек беше...

   - Това е татко!- извика зад нея детето. Тя подскочи- Извинявай, Дани, не исках да те стресна.

   - Аз трябва да ти се извиня, че влязох тук без твое позволение!

  - Нямаш грижи! Може! И тъй като обърка вратата, сега ще ти отворя правилната!- и я заведе в банята.

   Дани бавно затвори вратата. Подпря ръце на мивката и изпъшка, сякаш свали нещо от себе си в този момент. Изправи глава и се погледна в огледалото. Доближи се още, за да гледа отражението си от близо- очи в очи, сигурно за да види по-добре „другата в мен“. Наистина в момента, в който го видя, тя си спомни всичко за това момче, абсолютно всичко. Но как? Защо? На вратата се почука:

   - Дани, оставям ти дрехи, да се преоблечеш!

   - Добре, Асиана, благодаря!

Събра косата си, върза я колкото можа, смъкна дрехата от себе си и си тегли една вода... И осъзна, че тя познава човекът от снимката в детската стая от преди малко. Виждала го е- няколко пъти. Все някак близо до нея. Но само толкова. Прелиташе като сянка- за част от секундата, но достатъчна за да го зърне, а този човек я следваше от самото начало... от новото начало. И все пак имаше нещо различно с това на снимката, но все още не можеше да си обясни какво е то. Облече се- Асиана ѝ бе подготвила дълъг панталон и тениска. Късите ръкави не скриваха нарязаните ръце. Отиде при тях на вечеря- не пожела дълъг ръкав...

   Ухаеше хубаво, съвсем скоро извадено от фурната- топло и съблазняващо апетита... просто защото ухаеше на уют.. Дани стоеше с отпуснати на краката ръце и наблюдаваше домакините си, а малкият хапваше машинално и въобще не примигваше сякаш, за да не я изгуби от погледа си.

   - Хапвай, Дани, не се стеснявай!- поде Асиана.

 - Не мога да опиша колко съм благодарна и на двама ви сега. Доверихте ми се, а оказва се- поправете ме, ако греша, но не се познаваме от дълго време- а вие ме приехте като стар приятел. Не знаете как стоплихте душата ми, как поуспокоихте сърцето ми, а ти Мите, върна и първите спомени в главата ми. Магьосник си ти , малкия, явно много добър при това.

   - Не съм, Дани, ама май мислим еднакво, щото ти ми показа как да бъда внимателен и какво всъщност трябва да гледам, когато виждам ново място, ама май и за нов човек се отнася. В пещерата видях много, а тризъбецът още не ми излиза от главата.

   - Явно трябва да го видиш пак и този път, може би ти да ме разведеш?

   - Сериозно ли? Мамо, може ли наистина?

   - Всичко може, Мите, всичко... с времето си.

   Вечерята мина и тримата се оттеглиха на раздумка в хола. Асиана ѝ разказа за онзи невероятен ден и нейната вълшебна приказка в пещерата като екскурзовод и как всички били очаровани от нея.

   - А колко различна изглеждам сега?- попита Даника.

   - Не си никак различна, Дани!- усмихна се Асиана- Един променен цвят на коса и няколко белега, могат да те скрият от света, за тези, които не те познават, но който истински те е погледнал, не би забравил тези очи. Остава май само ти да повярваш сама на себе си, нали?

   - Не ме разбирай погрешно, но в момента равенството не е честно, като се има предвид, че всички знаят за мен повече и още по-лошото е, че и да ме излъже някой, аз не бих могла да разбера сега.

   - Ще разбереш, Дани! Когато освободиш ума си, повярвай ми... ще разбереш!

   Малкият донесе книгите, за които беше споменал по-рано, сгуши се до Даника и започна да задава въпросите си един по един. Отнесоха се толкова, че полунощ минаваше, когато от една от книгите изпадна една снимка.

   - Уффф!- възмути се Митко.

   - Аз ще я вдигна, Мите!- наведе се Дани- Това е баща ти, нали?

   - Да и последната снимка, която имам, от както изчезна.

   - Изчезна?- учуди се Дани.

   - Преди вече повече от пет години!- намеси се Асиана.

   - Какво се е случило? Така де, ако не е твърде неудобно?

   - Беше палелоо... палило... па...аррр!- ядоса се малкия.

   - Палеонтолог?

   - Да, Дани, ама аз нали съм тъп и още не мога да се науча да го казвам!- и скръсти ядосан ръце.

   - Как можеш да говориш така, приятелю! Аз тъпи приятели нямам и тъпи хора в тази стая няма, ти виждаш ли, а? Асиана, а ти?- тя се усмихна- Оплете ти се езика- голям праз! Ей!- и го погъделичка. Не му трябваше много, за да му мине сръднята- Асиана ѝ намигна.

   - Добре де... И той като тебе харесваше тая пещера. Няколко пъти ходи там. Смяташе, че е открил нещо. Ама... последният път не се върна- тъжно въздъхна Митко- Малък бях, ама всичко помня!

От тогава ни вест, ни кост!- довърши тихо Асиана- Сякаш потъна в земята. Почти осем месеца го търсиха и... нищо. Остана там, остана сам.

   - Как се казва баща ти, Мите?

   - Боян!- твърдо и гордо отвърна малкия- А от как татко го няма и чичо не иска да идва. Ама аз си мисля, че още го е страх.

   - От какво, Мите?

   - От пещерата, Дани! От твоята пещера! Нищо че дума не е казвал... майка му го погледна- Аз май трябва да си лягам, ама утре ще те видя, нали?

   - Е как бе, Мите? Кой ще ме заведе до морето?

   - Добрее!- извъртя се както беше на дивана и я гушна иззад гърба- Лека... А? Ама, Дани ти имаш много яка тутайровка!- тя се ококори.

   - Татуировка!- поправи го майка му, макар че тя изобщо не я чу.

   - Какво? Каква татуировка?

   - Красива, като цветето, което скрих в джоба ти!

   - Какво цвете? Мите, за какво ми говориш, разкажи ми, моля те!

   - Не ти казах, щото каза, че има глоба, когато се караше с ония гадняр!- майка му свъси вежди- Добре де, с неприятния господин. Както и да е- ти така му каза, ама докато се карахте, аз скъсах от него – не можах да се въздържа, защото исках да ти подаря нещо. А ти каза, че то е много специално цвете. И аз го сложих в джоба ти, когато ме прегърна, за да не разбереш, но... мислех че ще се сетиш, че е от мен!- и се озъби- Исках да имаш нещо от мен, което да те пази, докато се видим пак.

   - Чакай, чакай, чакай! За... Асиана кимна- За Родопски силивряк ли ми говориш?

   - Дам!- каза доволен той- И за Безсмъртниче- тъй го нарече и ти! Много яко е нарисувано под лявото ти рамо- Даника инстинктивно се докосна и наистина усети нещо и за момент сякаш главата ѝ отскочи в стената, защото като далечно ехо, сякаш някой вика името ѝ от тунел, чу женски глас... на възрастна жена- Ей, Дани и медальон сякаш има вплетен в него, и... ммм, другото не мога да го разбера!- постепенно сниши интонацията малкия, защото забеляза, че Даника в момента ни приема, ни предава.

   - Дани, добре ли си?- пораздруса я Асиана.

   - Какво?- излезе от ступора Дани- А?

   - Добре ли си?- повтори тя.

   - Да, дааа! Отивам да си напръскам лицето с вода!- и изтича в банята. Съблече с кажи- речи едно движение блузата си и се обърна с гръб, за да я види и тя. Наистина имаше рисунка на тялото си, но... загледа се. Дори ѝ се стори, че тя се движи- Цветето черно-мастилено по средата, с усукващи се лиановидни клонки, със сребрист отблясък, които на моменти дори се губеха и се появяваха увити различно, дървен прът по средата и седем лъчево слънце отгоре му- Какво означава това сега? Всичко е толкова объркващо. Оххх, главата ми ще се пръсне. Нада!- почти извика Даника- Коя ли е тя? И защо името ѝ сега изплува в главата ми?

   - Дани, добре ли си?- Асиана почука на вратата.

   - Да, излизам след секунда!- отвърна тя. И наистина не мина много време и тя излезе и отиде обратно в хола.

   - Как е положението?

   - Асиана, искам да те попитам нещо!

   - Разбира се, Дани!

   - Коя е Нада?

   - Не зная! Не познавам човек с такова име! Може би е от твоето село някоя жена. Сега изплува в главата ти?

   - В момента, в който докоснах рисунката под рамото си. Знаеш ли имам чувството, че гласа на Митето събуди нещо в мен днес. Не зная какво е, но явно ми помага.

   - Аз знам!- усмихна се Асиана- Нарича се обич- безрезервна при това. Той видя в теб нещо от приключенския дух на баща си, защото ти го привлече като магнит още в самото начало, дори преди да си проговорите за пръв път. Знаеш ли колко те наблюдаваше и как те слушаше в захлас още на входа?- очите на Дани се напълниха и може би, за да укроти вълнението върна малко лентата назад.

   - Сигурна ли си?... Оф. Че не познаваш... Нада?... Извинявай, не ми обръщай внимание!- олюля се и седна отново на дивана.

   - Спокойно, съвсем нормално е! Как се подрежда пъзел от милион части, за да оформи едва едно дърво, а може би милиардите да формират цяла картина?- Даника отново видя снимката на Боян- Приеми го така- Предишното отражение в огледалото или „Старото ти аз“, което се е пръснало на множество по-малки и по-големи парченца- спомените ти, се мъчи да се върне към себе си, защото трудно или почти не приема новото. Но парчетата режат, дори когато се върнат на правилното място- и боли. И един ден, когато то е цяло- когато се погледнеш, пукнатините все още ще са там...

   - Искам да се срещна с Асен!- изведнъж каза тя.

   - Но... как така?- почти шокирана попита Асиана.

   - Не зная как, но съм сигурна, че този човек може да ми помогне.

   - Но ти не го познаваш!

   - Знам! Няма значенiе! Трябва да го видя!

   - Но, Дани, той нас не иска да вижда?

   - Може би ще поиска, когато разбере, че брат му е жив!- изстреля бързо тези думи от устата си и едва тогава разбра, какво означават те за Асиана.

   - Даника, какво говориш?- разтрепери се Асиана.

   - Така или иначе вече го казах. Мъжът ти е жив! Боян е жив, Асиана!- хвана я за раменете Даника.

   - Как така, не си играй с мен, Дани! Моля те, кажи ми, от къде знаеш?- вече почти разплакана говореше тя.

   - От момента на новият ми, изпълнен с мистерии живот и липса на спомени, които може би аз трябва да позволя да дойдат отново, този човек е до мен. Той ми е като сянка и ме пази. Вероятно е свързан с пещерата и за това искам да се срещна с Асен. Много искам да ми разкаже какво се е случило в онзи ден. Защото себе си може и да не помня, но тази пещера- да! И съм сигурна, че мога да ви помогна- на теб и на прекрасният ти син! Никога не се е доближавал, никога не сме си говорили, но той е там. И това, което беше непознато за мен до сега, бяха очите му- толкова сини и пронизващи на снимката. Видях го на такава и в стаята на малкия.

   - Какво имаш предвид?- изхлипа жената.

   - Той е сляп, Асиана!... Но е жив!