Както винаги всичко тръгна от големия ми нос. 

       Аз не си патя от голяма уста като мнозина други, ами от голям нос. И не защото сам си го навирам в чужди работи и в чужди достойнства. Обратното е - чужди на мен работи и непознати ми достойнства все достигат до обонянието ми, най-често против всякакво мое желание.  

       Нямаше да е голяма беля, ама така стана, че в необикновено време аз се разболях от обикновена болест. Според мен всеки има право да заболее от каквото пожелае когато пожелае. Това видимо остаряло мое виждане почиваше на впечатленията, които здравната система оставяше у мен. Тя третираше когото пожелаеше, както пожелаеше, затова потребителите ѝ, мислех си аз, могат най-чистосърдечно да се отнасят по същия начин с нея. 

       Зачитайки това равенство, аз се разболях. А зачитайки пълната ми досегашна апатия към всички заболявания, те ми признаха правото все някога да се разболея от нещо и ме поканиха на преглед. Това ме зарадва. Щях да видя доктор и таях надежда докторът да се окаже жена. Човек най-много се надява тъкмо когато е болен. 

       Дотук много добре. Само че аз не знаех за редица нововъзникнали работи у държавата и държавническата ѝ дейност. Недоумявал съм за малки, големи и още по-големи разработки на положения. А също за някои секретни положения със запазена възможност да израстат в строго-секретни положения. Имало още и щабни предположения, и мащабни неразположения. 

       Защо не знаех е лесно да обясня. Когато хлопна мандалото и затвориха същата тая държава, аз тоже затворих себе си в жилището си. Наредиха, че така трябвало. Дали е трябвало не зная, ама беше хубаво. На бай Минчо магазинчето е точно под входа ми, а там той продава ракия, бира и мезенца, какво ми трябва на мене? Залостих се и си останах, даже спрях да гледам календара. Което са десет - двайсет дни, колко му е да станат десет - двайсет месеца? Продоволствието вървеше, снабдяването също, усмивката не слизаше от суратя на бай Минча. Доволен бях като добиче. Кой като мен, а? 

       Но когато се разболях, наложи се да изоставя тази доволност и да ида да се прегледам. Изнамерих отнякъде една маска за лице. Омаскарих се с нея, както мнозина преди мен отдавна се бяха омаскарили. И с чувството, че пазя себе си и другите, маскиран се пуснах по улиците. 

       Това също беше хубаво. А най-хубавото бяха жените. Всички жени без маски ми се виждаха великолепни, а всички със - мистични, екзотични, следователно още по-великолепни. Също така, най-сетне можех отново да се наслаждавам на различието: в кризата хората се носеха различно. Едни бяха с маски, други без, а третите явно представляваха така търсената средна класа в нашето общество: те носеха маски привидно, но ги бяха смъкнали под лицевите си дадености и така май хем се съгласяваха с нещо, хем се бунтуваха против друго. 

       Но всички тези добри граждани не можеха да знаят, че до тях се е разположил не друг гражданин, ами опасен дивак. Дивакът бях аз и верен на рецидивите, които се предаваха от поколение на поколение в семейството ни, направих това, което и предците ми правеха. Кихнах. Какъвто беше обичаят на бабиния чувствителен нос, такъв се унаследи у татко, а аз го придобих от него. Ние тримата разполагаме с таланта на безкрайната кихавица. 

       Помня като дете как баба кихаше; то не беше кихня като кихня, ами цяла извънредна епоха. Почнеше ли баба да киха беше редно да се обявява положение на временна криза, ама не знам по каква причина, тъй и не се обявяваше. Тя кихаше винаги щом по радиото съобщаваха нивото на река Дунав в сантиметри. Започваше, когато чуеше гласа на говорителката на български език, добавяше нервен плач към кихнята си, щом бюлетинът минаваше на руски, а преминеше ли на френски - започваше и да се смее, кихайки. И чак щом свършеше емисията, нейната кихня се ориентираше към привършване. 

       Баща ми беше склонен да постъпва по същия начин. Започнеше ли той да киха, това продължаваше толкова дълго, че два последователни парламента можеха да се сменят докато излезе от серия. Все в тая връзка, трябва да призная, че съм много впечатлен от устойчивостта на нашите политици - как продължиха да удържат на такива ветрове и да ги обръщат наопаки никак не зная. 

       Както казах, редица добри обитатели на града щъкаха по улиците му. Това положение решително се промени след моето кихване. От детонацията маската ми се разпадна и изхвръкна. Онези, които вървяха по отсамния тротоар побегнаха и се преместиха на другия, а онези, които бяха на другия започнаха да ми крещят. Но всички, които досега бродеха с открити лица, целокупно извадиха маски от джобовете си, а онези с маски долу тутакси се замаскираха ефективно. Настана великото масово маскиране на народа. 

       - Убиец! - извика ми уплашен глас. 

       - Престъпник! - някой си изкряска. 

       - Заразен! - обобщи трети от разумна дистанция. 

       Тогава осъзнах, че общественото мнение за мен не е никак високо. Исках да кажа нещо в своя защита, но не можех, защото бях притиснат от несекващите си кихавици. Обаче аз явно плашех хората по някакъв начин и те не ми търсеха сметка, ами бягаха надалеч. Така скоро се оказах съвършено сам на улицата и бълвах кихавица след кихавица. Вече никой не беше останал да се разправя с мен, нито някой се осмеляваше да ми вика. Всички бяха избягали и се бяха изпокрили. Помислих си, че това е забавно и че мога да правя каквото си пожелая насаме с моята собствена и вярна шайка кихавици. 

       В този миг дофуча със сирена една полицейска кола. Докато се усетя колата наби спирачки пред мен, издрифти здраво и залитна. От маневрата общинският асфалт се пропука и зейна огромна дупка. Трима полицаи изскочиха от колата като един, но не действаха точно като един, защото една трета от тях, навярно поради вълнение или недоглеждане, хлътна в дупката и изчезна. Без да обръщат внимание на това, другите двама се хвърлиха отгоре ми и ме натикаха в колата. Получи се нещо като субституция, както биха казали старите римляни: трима в колесницата, изскачат, пропада злощастно единият, друг (в случая аз) го замества, и колесницата пак потегля с трима в нея. Точно така стана и хоп, те ме закараха в Районното. 

       В Районното бях отведен в кабинета на старшия инспектор. Кабинетът беше празен и хубав, Кафка много би го харесал. Там имаше само бюро и ваза с вода, без цветя. А на стената имаше плакат на Веско Маринов, странно сух и пресъхнал. И пишеше като рефрен: "Родната полиция у вази". Но от Веско изобщо не се стичаше пот! Това правеше цялата работа още по-сюрреалистична и загадъчна. Може би имаше някаква връзка между липсата на течност у певеца и наличието на такава във вазата? А може би аз бях параноясал напълно? Тогава се загледах в пода и забелязах, че той беше покрит плътно със стари вестници. Вестниците носеха особени заглавия: "Работническо дело", "Правда", "Отечествен фронт". Знаех, че едно време е имало такава преса и това ме окуражи. Инспекторът явно беше ценител на антикварни вещи с колекционерска стойност. Значи щяхме да си поприказваме за журнализъм, нумизматика и пощенски марки, после той щеше да отвори стар коняк и да ме почерпи, както е прието между джентълмени, и с това да се свърши недоразумението. 

       След три-четири часа дойде инспекторът. Сигурно е бил зает. Не влезе през вратата, от която мен ме въведоха в кабинета, ами направо се появи от срещуположната стена. Отвори невидима врата в стената и я затвори след себе си. В едната ръка държеше пневматична бормашина, а в другата - дебела книга. Той разлисти книгата и се спря на една страница някъде към средата. Тогава взе да разпитва: 

       - Имената Ви? 

       - Престой Домов Безделников. 

       - Възраст? 

       - Тридесет и девет години. Точно като Уинстън Смит. 

       - Кой, кой? Повторете името, което назовахте!

       - Уинстън Смит, героят на Оруел от романа "1984". И той там е на тридесет и девет. 

       Инспекторът повдигна нагоре фуражката си, извади изпод нея една химикалка, наплюнчи пръст и записа нещо в книгата. После ме погледна и попита: 

       - Откога сте съучастници двамата с този Смит? 

       - Но какви съучастници, господин инспектор - казах сащисан аз. - Смит не съществува, той е литературен герой. 

       - Как така не съществува? След като познавате това лице, значи го е имало. А щом като едно лице го е имало, значи или още е живо, или вече е умряло. Сам казахте, че лицето не съществува, значи второто е вярно. Признайте веднага: Вие ли убихте Смит? 

       - Господин инспектор, аз не съм убивал никакъв Смит. Той е измислен от Оруел. 

       - Аха. Значи така. Организирана престъпна група. Ще запиша признанията Ви както следва: мозък на групата - Оруел, съизвършители - Смит и Безделников. Ние ще проверим тези две лица, Безделников. Другарите Ви в тези престъпни деяния няма да останат неразкрити. И ще накажем и тях с цялата строгост на закона. Ясно ли Ви е? 

       - Ясно - отвърнах аз и се почудих как точно възнамеряват да ги накажат. Помислих си, че най-вероятно ще изгорят книгата, понеже и двамата, Смит и Оруел, отдавна са нетленни и невеществени. После обаче се досетих за онова, че ако днес горят книги, утре ще горят хора. То ме ужаси наистина, но нямаше как да остана ужасен задълго, понеже разпитът продължаваше: 

       - Какво работите, Безделников? 

       - Към настоящия момент нищо. Безделнича, както издава името ми. 

       - А преди настоящия момент? Преди да започнете да безделничите? 

       - Упражнявах свободна професия. 

       - Свободна професия? Няма такова нещо. Вие не може да сте бил свободен. Няма и не е имало свободни хора, значи не може да има свободни професии. Какво да пиша?

       - Пишете "Маргинал" в такъв случай. 

       - И за такава професия не съм чувал. Маргинал... С какво се занимавахте? 

       - Бях търговец. Търгувах с маргинални мозъци. 

       - Което ще рече? 

       - Ще рече, разчленявах ги. После ги смалявах, консервирах и ги продавах. 

       - Наистина ли? 

       - Наистина. 

       - Това е много интересно. И защо го правехте?

       - Мозъците вредят. 

       - Да! - каза той и се усмихна. - Мозъците вредят. Добре го казахте.

       - Харесва ли Ви? 

       - Харесва ми. Мозъците вредят. Много добре го казахте. А печелехте ли от това?

       - Обикновено печелех. 

       - Печелил сте? Много добре. Чудесно. А аз защо не знам за това? Ще се обадя да проверят за данъчната Ви изрядност. Момент да си запиша в книгата... Ето: "печелил, значи дължи на фиска". 

       - Аз може ли да питам нещо, господин инспекторе? 

       - Може пък, защо да не може? Ще Ви позволя да зададете един въпрос. Тъй де, ние тук да не сме Пакистан, че да не даваме на хората да питат? Питайте!

       - А, имате предвид Афганистан, не Пакистан. В Пакистан няма ограничения, доколкото ми е известно. 

       - Пакистан, Афганистан, все тая. Все африкански държави, бананови републики. За разлика от нас, там няма демокрация. Питайте си питането, де! Ама невъзможен човек сте, изкарвате ме от търпение! 

       - В какво съм обвинен, инспекторе? - попитах най-накрая. 

       - Е как? И се преструвате на невинен? Обвинен сте в плашенето на разхождащото се население чрез слюноотделяне и звук, при условията на повтарящо се деяние и при осъществяване на деянието в особено кризисна ситуация и по особено въздействащ на психиката начин. Обвинен сте, че умишлено рушите народното здраве, създавате съзнателно паника и психоза. Това ние считаме за държавна измяна, за вредителство и диверсия!

       - Ама чакайте, чакайте! Сега ще Ви обясня! Ще ме изслушате ли? 

       - Не, нямате право на второ питане. Както казах, позволява Ви се един въпрос и Вие го изчерпахте. Съжалявам. Приключвам разследването. 

       - Искам адвокат!

       - Нямате право на адвокат. Въведено е извънредно положение в страната, а с това съдилищата преустановиха дейност. След като съдилищата не работят, адвокатите също не работят. След като няма работещи адвокати, по обективни причини ние на Вас адвокат не можем да Ви осигурим. Да сте кихал в нормално време. 

       - Значи ме оставяте да се защитавам по тежки обвинения без адвокат, така ли? Тогава ще се възползвам от правото си да мълча! 

       - Много добре. Но Ви поправям, защото много неправилно се изразихте: Вие нямате право да мълчите! Вие сте длъжен да мълчите! 

       В този момент в кабинета влезе една секретарка с прибрани коси и оранжево червило. Тя се показа от същата невидима врата в стената, през която и началникът ѝ беше влязъл. Мъкнеше стар четвъртит телефон с шайба и слушалка. 

       - Генерал-щаба, другарю инспектор - каза тя и му подаде апарата. След това излезе през същата невидима врата и аз гледах как черният кабел на телефона се виеше след нея като змия. Вече нямах сили да вдигна очи, за да огледам и фигурата ѝ.          

       - Здраве желаем, другарю генерал - каза, но по-скоро викна в слушалката инспекторът. Той се изправи като навита пружинка, козирува, закичи лицето си с усмивка и същевременно набръчи вежди. - Разбрано! Разбрано! Разбирам, да, незабавно. Изпълнявам! Слушам! Слушкам! 

       Енергично тракна слушалката и подхвърли апарата във въздуха. Мога да се закълна, че този апарат някак се самозаличи в пространството, сякаш никога не го е имало. 

       - Безделников, Вашата присъда е прочетена - каза инспекторът. - В телефонен разговор Негово сиятелство току що ме упълномощи да я изпълня. Изправете се и сключете ръце зад тила! 

       Положението ми се влошаваше твърде бързо. Видях как водата във вазата се изпари, а в същото време челото на Веско Маринов от портрета започна да се пълни с пот. Тя протече по стената и закапа върху един стар брой на "Работническо дело", постелен отдолу. Потта на Веско влезе в химична реакция с печатарския шрифт на вестника. Заглавието на първата му страница се уголеми, изправи се и се наби в очите ми: "Към народните вредители - милост никаква". 

       Последното, което помня бе, че инспекторът включи бормашината и тръгна с нея срещу мен. Заотстъпвах назад и назад, а той наближаваше и наближаваше. Накрая гърбът ми опря о стената. Бях вцепенен и оставен на своя ужас, кихнах отново. 

       Когато отворих очи, осъзнах, че съм се събудил от собствената си кихавица и че навън вече полека-лека се развиделяваше. Значи всичко е било лош сън! 

       Все още леко объркан и уплашен се дотътрих до банята. Разтърках очи, взех си горещ душ и се уверих напълно, че само съм имал кошмар. Направих кафе и седнах пред телевизора. Вървяха сутрешните новини и излъчваха изявление на премиера. Очите му бяха ясни и усмихнати, челото високо, мислите подредени. Той каза: 

       - Нашата цел е и винаги ще бъде да подобрим стандарта на живот на всички сънародници, без да ги делим по какъвто и да е принцип. Но съзнаваме колко важни и належащи са реформите в образованието и здравеопазването. Всякакъв просперитет на нацията е немислим без тях. Знаем също, че тези реформи трябва да проведем при условията на пълна прозрачност, равнопоставен обществен дебат и експертност. Затова пристъпваме към тях уверено, но и отговорно. Привлекли сме в екипа си утвърдени имена от науката и практиката и сме им възложили задачи. Вярвам, че с взаимно подпомагане, с допитване и вслушване ще се справим. На разположение сме за обсъждания, ще изслушваме всяко конструктивно и разумно предложение. Българските граждани имат пълното право да питат, да знаят и да се интересуват. Ще предоставяме винаги отчет за работата си и ще следим да няма изопачаване или укриване на информация. 

       След неговия репортаж показаха шефката на опозиционната партия. Както винаги, беше много фина дама със собствен стил и безупречен изказ: 

       - Приветствам позицията на правителството, тя е принципна и достойна. Ще вървим заедно по пътя към реформите. Те са колкото необходими, толкова полезни. За цялото ни общество. Ще съдействаме и ще съветваме. Но не бива да забравяте, че сме опозиционна сила, поради което и ще критикуваме, когато трябва, и ще посочваме грешки и недостатъци. Държа сметка за факта, че премиерът и кабинетът му са млади хора и отскоро управляват. Ценя техния ентусиазъм, но ако се окаже, че не им достига опит или експертност - ние сме на разположение да помогнем с каквото можем. 

       По другия канал вървеше интервю с главния прокурор. Една напориста и шармантна журналистка го попита: 

       - Как ще коментирате кражбата на пет яйца и две кокошки от частен курник в село Забутаново, община Полски Тръмбеш? И защо не сте вече там да разследвате?          

       - Вижте, няма да коментирам. Нито ще троша грешни пари да ходя там. Не ми е работа, въпросът е от компетенциите на тамошната районна прокуратура. Има си наблюдаващ прокурор, той вече работи по случая. Никога няма да се произнасям медийно и да давам предписания в ефир какво трябва и какво не трябва да правят прокурорите по образувани досъдебни дела. Това би било незаконно, защото така аз бих повлиял на вътрешното им убеждение. А не трябва. Оставете въпроса с курника в селото. Питайте ме нещо, свързано със същинския обществен интерес. Питайте ме за фалиралата банка, за свързаните лица, за неизгодните сделки, които разследваме сега. Ще отговарям с удоволствие и без да вредя на разследването, там ми е силата на мен и това ми е работата.   

       Загасих телевизора и излязох от вкъщи. Време беше да отида на работа. Навън грееше пролетно слънце и подухваше утринен бриз. Улиците бяха пълни. 

       Скоро носът ми пак реши да се проявява. Кихнах мощно и гръмовно. 

       - Наздраве! - извикаха десетки гласове. 

       Хората гледаха към мен и се усмихваха. Усмихваха се млади момичета, усмихваха се остарели мъже. Една пъргава бабка дотърча, щипна ме по бузата и ми рече "от здраве да не избягаш, момко". Децата пък се заливаха от звънлив смях. 

       Интересно, но не кихнах втори и трети път. Усмивките на хората ме излекуваха. А алергията и усещането за непоносимост бяха изчезнали.