* * *

Здравейте.

Пише Ви Донка Красимирова Михайлова. Аз и брат ми не можем да ходим – болни сме от така наречената „болест на щрюмпел”… докторите поне така казват. Но рехабилитацията и на двамата липсва, при домашни условия и в малки градове като нашия е почти невъзможна… Аз съм на количка от 2001година. На Божко му дадоха количка миналата година…Ходим в дневния център за социална рехабилитация и интеграция, но само в петък, ако времето  позволи и когато сме здрави, разбира се!

Не е само това: с годините говорът ни изчезва – преди ми се разбираше. А сега трябва да пиша на компютър, за да ме разберат останалите. С брат ми става абсолютно същото! Аз съм по санаториуми, откакто се помня – благодарение на майка и на санаториалните училища, се научих да чета и пиша.  А сега съм в 11 клас, на индивидуално обучение. И все още мечтая…! И искам да се развивам, да продължавам да уча! Имам профил във Фейсбук и сайт, където публикувам мои неща; неща, които съм писала и рисувала през последните три-четири години. Може да се види какво съм постигнала.

  Брат ми Божидар е в 4 клас в редовно училище.  Майка все още успява да го води на училище, когато е здрав, но боледува много и губи, особено  през зимата. Знам, има и друга възможност - майка ми да го запише на индивидуален  план, както съм аз… нали?  Добре… ами контактът с връстниците  му, аз си имам приятели… ами той? Какво ще прави той…? Какво ще стане след година, две…? Затова мисля, че трябва да има ресурсни учители, така, както беше досега. Те помагат на децата с определени проблеми да се справят в училище и работят с тях в училището, където те учат…  Аз също имам ресурсна учителка, която идва у дома, макар че съм в 11 клас на гимназията. Тя не може да ми помага във всичко, което уча, но винаги мога да се обърна към нея за съвет, за разговор, а ако може, тя ми помага и за ученето, за някои презентации, когато имам проблем. За мен тя не е просто учител, а нещо повече. Скъп приятел, с когото съм преживявала радости, но и мъки! (Например, когато разбрах, че е болна, много се притесних!) Само ако можехте да ме  видите, сигурна съм, че щяха да ви станат нещата от ясни по-ясни. Божко също си я обикна много, макар да го стяга за писането. По математика е по-добър, но и там се затруднява в условните задачи. При мен беше същото, отначало ми харесваше да смятам, ама после започнах да се затруднявам, като него. Сигурно ще попитате защо е станало така, нали…? Защото смених  училището – бях в болнично училище, после се наложи да продължа в масово, а бях пропуснала много…

Сега у дома идват и други учители, но може би тя ми е една -  най-близката учителка и приятелка!  

Иначе ежедневието ни не е много разнообразно! Липсват ми приятели, срещите с хора на моята възраст… Майка ни ми е личен асистент... И до днес тя си ни гледа, но   много ù е трудно да се грижи за двама ни.

 Аз все пак има с какво да запълвам времето си, но с братчето ми понякога просто няма кой да се занимава…

  А баща ни се мъчи да ни помага финансово… и често пъти не успява!

  Обръщам се към Вас с голямата си надежда - за по-добър живот и повече възможности за нас, „проблемните” -  да се чувстваме хора, като всички останали…

С уважение: Донка