Бездната поглъщаше всичко.
Хищна. Ненаситна. Безкрайна химера в стихията на глада си.
Неумолима. Страшна. Безмилостна в страстта си да погълне дори самата безкрайност.
Астронавта наблюдаваше този пир, част от който ще се превърне скоро.
Бездната дори няма и да усети вкуса му. Нито мислите му, нито очакванията, с които доиде, нито страха му, след като се появи пред нея.
Колко незначителна искрица е неговия живот, пред всичката онази светлина и материя от безброй планети и звезди, изчезваща в пастта ѝ.
И в същото време краят на всичко бе гледка толкова красива – всемогъща и неподвластна на никаква друга сила, поглъщаща цветовете на космоса в пастта си от тъма.
Може би някога от нея е бликнала и самата Вселена и необятно ѝ пространство, за което мислеха, че е възникнала заедно със времето – мислеше Астрановта, докато с всеки дъх приближаваше към онова, което бе нарекъл бездната.
Някога...
Дали е имало всъщност някога? А всъщност всичко се случва в един и същи миг на сътворение и унищожени ...