Космическият кораб - целият опушен там, където лазерите на извънземните се бяха врязали в корпуса, кацна недотам плавно на площадката за приземяване. Отвътре излязоха мъже, жени и деца. Бяха пораздрусани, но все пак добре. Пристигаха на станция Ескобар, а Злобинките кръжаха безпомощни в орбита около станцията, далече от защитните ѝ лазери.

- Унищожи ли ги?

Алвин застана объркан на тревата с химикалката - космически кораб, в ръка. Обърна се и до вратата на сградата зад него видя възрастен мъж, който познаваше по лице. Старецът беше един от живеещите в дома за възрастни. Той беше седнал на пейка и кой знае от колко отдавна го гледаше. На Алвин му стана малко неудобно, че го бяха видели как си играе с космическия кораб, но от друга страна старецът го гледаше сериозно, без да се усмихва.

- Кои? - попита Алвин

- Как кои - лошите? От десетина минути седя тук. Толкова лазерна стрелба не бях чувал от...ехе, да кажем много време.

- Злобинките…- каза Алвин и се изчерви, но старецът все още го гледаше сериозно, даже кимна Алвин да продължи - ни нападнаха, и трябваше да прекарам учените от станция Одеса до Ескобар.

- Аха. Ескобар... Добро име за космическа станция. Ти си Алвин, нали?

- Да - кимна детето

- Небезизвестният Алвин. Същият Алвин, който счупи с топка лампата пред вратата, после прозореца на гаража. Или който преди две седмици пусна противопожарната аларма. Както виждаш ти си известен тук, в старческия дом, Алвин.

- Аз?

- Точно така, ти. - каза старецът - ние си говорим за теб. Има мълва за теб. Така да се каже твоята известност те предшества.

- Това хубаво ли е? - попита любопитно Алвин

- Е не е лошо. Хубаво е хората да знаят за теб, ако и ще да е и с някоя счупена лампа. Аз съм Малвин. Приятно ми е.

Двамата сериозно раздрусаха ръце.

- Тук наоколо нямаш много приятели, с които да си играеш нали?

- Никак - умърлушено отвърна Алвин.

- Лоша работа. И така без приятели, сигурно училището ти се вижда ехеее...прекрасно място за прекарване на времето.

- Обичам да ходя на училище - кимна Алвин - но сега е лято и нямаме училище.

- Разбира се. - старецът се замисли - майка ти е чистачка тук, нали?

- Да.

Малвин се погледна към оградата, отвъд, която започваше малка горичка. Той кимна натам с глава и попита:

- Играеш ли си в гората?

- Не. - каза срамежливо Алвин. - Страх ме е от змии... Не излизам от двора.

- Е как може? Аз на твоите години само в гората щях да искам да си играя.

- Може би някой път…

- Може би някой път…. кимна разбиращо Малвин.

В сградата зад тях се разнесе звънец.

- Време е за вечерята. Ще тръгвам. Приятно ми беше да се запознаем Алвин.

- И на мен. - отвърна Алвин. Старецът стана от пейката, обърна се и влезе в сградата. Алвин остана сам. Помисли да си поиграе още, но играта му не вървеше. Беше се разсеял. Погледът му постоянно се отклоняваше към гората. Повече от всякога му се прииска да отиде там, в неизвестното. Приближи се до оградата и провря пръсти през мрежата. Загледа се в гората през нея. От дърветата от другата стана на малката полянка, лъхаше на студено, на свежест. Алвин дълго гледа натам. Той не видя, че в същото време някой гледаше него. От третия етаж на сградата зад него през прозореца на столовата го наблюдаваше Малвин.

***

След две седмици, докато вечеряше с майка си тя го попита:

- Познаваш ли Малвин?

- Да. Поговорихме малко преди няколко дена. Какво за него?

Майка му се замисли за малко, после каза.

- Ами попита ме дали ще ти разреша да отидеш на разходкас него в гората . Какво ще кажеш по въпроса?

- В гората?

- Аха. Малвин ми изглежда свестен човек. Мисля, че е малко самотен. Мисля, че има приятели, но повечето са донякъде с деменция. Ако искаш отиди. Ще му стане приятно. Пък и ти ще се разходиш.

- Защо пък не - каза Алвин и сви рамене, но вътрешено ликуваше, че щеше да отиде най-накрая на разходка в гората.

- Защо пък не - засмя се майка му и разроши косата му.

***

След няколко дена рано сутринта Алвин беше в задния двор на старческия дом и пак си играеше с космическия кораб - химикалка. До него отнякъде се появи Малвин. Беше облечен с джинси и високи ботуши. На гръб носеше лека раница, а в ръка дълга пръчка на която се подпираше..

- Хайде. Да вървим.

- Да вървим? Накъде? - учудено попита Алвин.

- Как накъде? - на свой ред се учуди старецът. - Към гората разбира се. Трябва да се престрашим...Знаеш ли от колко време не съм ходил там?

- Наистина ли искате да отидем в гората? Сега?

- Разбира се - кимна решително Малвин. - Питах майка ти, дали те пуска. Пуска те. Ако се пазиш. Отиди се обуй с дълги панталони и по-стабилни обувки, вземи бутилка с вода и сандвич и да тръгваме.

Алвин, не се мая дълго, а се качи до апартамента, където живееше. След малко слезе долу подготвен и радостно възбуден. Не можеше да повярва, че ще навлезе най-накрая в гората. Откога, само чакаше някой да го заведе.

- Готов? - попита Малвин.

- Готов.

Двамата се приближиха до малката портичка в оградата и Малвин я отвори. Той направи жест на Алвин да мине пръв. Детето, престъпи през портичката. Двамата стояха на поляната отвъд оградата. Малвин тръгна към гората и се спря в периферията ѝ, после тръгна успоредно на нея.

- Знам, че тука едно време имаше една пътека. Минават сърни. Нея ще вземем.

Скоро откриха пътеката и Малвин изчезна сред дърветата. Алвин постоя на полянката, обърна се назад, но зад него нямаше нищо друго освен грозната, позната, сива сградата на старческия дом. Той се извърна и тръгна по пътеката след Малвин.

В гората беше хладно и...зелено. Отгоре короните на дърветата скриваха небето. Леко дезориентиран, Алвин пристъпваше напред, търсейки с очи Малвин. Видя го - крачеше бързо напред по пътеката без да се обръща. Алвин го догони.

Скоро пътеката стигна до малко поточе. Малвин спря и се обърна. Погледна Алвин и каза:

- Вече сме сред неизвестното. Поне за теб, де. Как се чувстваш?

- Добре - отвърна Алвин, опитвайки се да прикрие вълнението си. Дърветата, шума на вятъра, разклащащ нежно клоните, мириса на земя и плесен го изпълваше с щастие. Колко дълго бе живял досами края на гората и бе изпускал това приключение.

- Ще те заведа до едно място. Само аз го знам...и Джордж. Навремето беше моето скривалище - моето и на моите приятели. Ще ти хареса.

С тези думи Малвин се обърна и тръгна напред по пътеката покрай поточето. То се извиваше и навлизаше все по-навътре в гората. Короните на дърветата се сгъстиха над тях. Стана по-тъмно, по-хладно.

След около час спряха да починат. Малвин седна на един паднал на пътеката дънер и отвори раницата си. Извади сандвич и бутилка вода и започна спокойно да яде.

Алвин стоеше прав до него и се взираше в поточето, където плуваха малки рибки.

Най-накрая се престраши - все още не бе свикнал с новия си приятел - и попита:

- Вие често ли идвате тук?

Малвин спря да дъвче и се замисли.

- Често ли? Не. Навремето бях малко момче. Като теб. Имах си няколко приятели. Тогава на мястото на старческия дом беше поляна. Там обичахме да играем. Все ни беше страх от гората. Един път намерихме пътеката и тръгнахме по нея. Никой от нас не искаше да се показва като страхливец. Искахме да стигнем до края ѝ. И стигнахме. Оттогава обичахме да си играем в тази гора. Но после пораснах. Преместих се в друг град. Забравих за гората. Чак като остарях се върнах да живея в старческия дом, който бяха построили на мястото на поляната и гората е пак до мен.

- И често ли идвате в гората.

- Никога…

- Е защо?

- Ще ми повярваш ли , че един от двамата ми приятели живее в същия старчески дом - казва се Джордж. С дългата брада. Той малко...или повече забравя. Заедно сме идвали в гората. Но сега вече не идваме. Като те видях да гледаш насам и на мен ми се прииска пак да дойда. Да видя скришното мястo. Забравил съм го. Скоро ще стигнем.

- А Джордж? Него попитахте ли дали иска да дойде?

- Хаха. Джордж? Той каза, че си го спомня много добре даже. Не му се идва. Но ме посъветва да те заведа. Комай той само стари неща помни.

- И скоро ли ще стигнем?

- Има ли значение? Когато стигнем - стигнем. Това е интересното на всяко приключение - не се знае кога ще свърши...

С тези думи старецът затвори раницата си и я сложи на гърба си. Пак тръгнаха. Скоро Малвин заговори - по-скоро на себе си, но Алвин го слушаше внимателно.

- Пътеката в гората е като пътеката в живота. Разделя се на две, още на две. Не знаеш накъде да поемеш, по кой път. Всеки е различен и води нанякъде. Ако не си минал по него не знаеш накъде ще стигнеш. Както казват - ако не знаеш накъде си тръгнал ще стигнеш някъде другаде...и не е ли това прекрасно? Не е ли животът като едно приключение в гората? Понякога знаеш пътя и си го следваш, а понякога избираш на всяка отбивка. Аз дълго съм живял и знам повечето пътеки, както знам пътеките в тази гора, знам пътя, но ако не го знаех? Не е ли това чарът на живота? Да откриваш края на пътеките. Ех прекрасно е да си млад и да не знаеш по кой път да тръгнеш. Понякога когато съм с млади хора и аз се чувствам млад...зелен.

Малвин спря и се огледа. Бяха минали през няколко пресичащи се пътеки и те, като че ли бяха избирали пътя доста произволно на всяко разклонение.

- Алвин - каза старецът, след като се огледа.

- Какво има?

- Хмм. Не се стряскай, но мисля, че се загубихме. По-скоро аз се загубих. Като говоря и не внимавам накъде ходя. Още повече пътеките са се променили откакто идвах тук преди години. Май ще е по-добре да се връщаме назад. Не се притеснявай. Само да намерим пак поточето и ще се приберем у дома.

Алвин се уплаши за малко. Бяха се загубили! Но страхът му премина бързо. Обхвана го радостно вълнение - бяха се загубили! Дори и Малвин не знаеше къде са. Сега това наистина беше приключение. Всяка пътека беше нова. Като всеки избор в живота, както каза Малвин. Къде ли щеше да ги изведе следващия завой? Малвин също не изглеждаше притеснен. Той отпи от бутилката с вода, и тръгна обратно по пътеката.

Гората около тях шумеше. Всичко сякаш се променяше във всеки момент. Фантазията на Алвин се развихри. Изглеждаше му че гората бе като пъзел, който се пренареждаше, пътеките се променяха. Но това не го плашеше. Пъзелът бе променен, но всеки нов пъзел можеше да се нареди.

Изглежда, че и за Малвин гората изглеждаше, като пренареден пъзел, защото се спираше всеки път когато се появеше нова пътека и се чудеше накъде да тръгне. Понякога си мърмореше нещо под нос, а понякога казваше - а да това е - и тръгваше решително напред.

Най-накрая спя на кръстопът и се засмя.

- Е, не знам вече. И идея си нямам къде сме. Май днес нямам късмет. И облаци има, та не виждам къде е слънцето. Казват, че север е от страната на дърветата, където е мъха, но тук мъхът е навсякъде. Опитвам се да намеря онова поточе, покрай, което вървяхме, уй трябва да минава напряко на пътя ни, ама а, де.

- Може ли аз да избирам пътя? - попита Алвин. Малвин се усмихна и направи жест с ръка:

- Разбира се. Може ти да си късметлия.

Алвин тръгна напред. Водеше го едно чувство, за това накъде трябва да върви. Може би избираше по-широките пътеки, или имаше смътно усещане за това накъде трябва да ходи по светлината, която се процеждаше през короните на дърветата. Скоро стигнаха края на гората.

Бяха на поляна, в средата на която имаше хълм. През поляната течеше поточе - беше същото поточе, покрай което бяха вървели преди Малвин да бе избрал пътека, която се бе отклонила от него. Извън гората беше светло. Поляната бе отрупана с цветя. Алвин се затича към хълмчето и се качи отгоре. Огледа поляната. Беше толкова красиво!

- Това ли е скришното място, за което ми говорехте?

Малвин се качи на хълма до него и обърса потта от челото си.

- Не, не е това. Мисля ,че и аз не знам къде е Бърлогата. Мисля, че никога няма да мога да я намеря...може би Джордж ще успее...Но, знаеш ли? Това място е още по-хубаво. И ти сам го откри. Как ти се струва това а?

Алвин се замисли. До вчера си играеше химикалка космически кораб, а днес можеше да си играе на цялата поляна, с хълм и поточе.

- Това ще е твоето скришно място. Ще можеш да го покажеш само на тези, на които поискаш. - продължи Малвин

- Моето скришно място - опита вкуса на казаното Алвин. Представяше си как щеше да идва с приятелите си от училище тук. Още повече, че вече не го беше страх от гората.

По негласно споразумение двамата с Малвин седнаха на хълма и изядоха по един сандвич. Беше приятно да се излежават на хълма, в центъра на гората, далеч от всеки друг човек, да гледат цветята и да слушат как ромоли водата.

Все пак стана време да си ходят. Тръгнаха покрай потока и пак навлязоха в гората. Не след дълго намериха отново пътеката, по която дойдоха и неусетно се намериха пак извън гората срещу старческия дом.

Алвин нямаше търпение да отиде до майка си и да ѝ разкаже за приключението. Той си взе довиждане с Малвин и се заизкачва по стълбите към апартамента им. Малвин остана сам. Той се извърна към гората и се усмихна.

- Е?

- Какво “е”? - обърна се Малвин към брадясалият старец, който беше излязъл на двора, приближи се и седна на пейката до сградата на старческия дом на топло, под показалото се изпод облаците, слънце.

- Намерихте ли мястото?

- Забравил съм къде е, Джордж. Забравил съм къде е Бърлогата. Той сам намери друго място. Една хубава поляна.

- Разбирам. Всеки намира нещо различно в гората, нали Малвин?- отбеляза Джордж - Не можем да повторим това което е било. Пътеките в гората се променят с времето. Бърлогите изчезват или се променят. Ние също. Може би затова не можем да намерим пътя, не мислиш ли?

- Ние също, Джордж.- кимна Малвин. - И това трябва да е така. Хубаво е, че е така.

Той седна до приятеля си. Беше им добре там на пейката,заедно под слънцето. Те дълго гледаха напред към гората, а слънцето се спускаше все по-ниско. Прибраха се в сградата, чак когато стана тъмно и захладня.