Чували ли сте за ангелите на земята? Малки деца с души на ангели, дошли на земята, за да научат хората какво е щастие, любов и доброта. Казват, че когато видиш такова дете, разбираш откъде е дошло. Прелестни малки създания с прекрасни души. Казват, че винаги е имало такива деца. Но след като винаги ги е имало, защо само деца? Те не порастват ли? Винаги ли остават деца, или както всички останали стават каки и батковци, лелки и чичковци, майки и бащи, баби и дядовци? Запазват ли ангелското в себе си, или животът ги принуждава да тъпчат и мачкат всичко наред, за да успеят? Дали губят чистотата, невинността си и усмивката си? Дали забравят да обичат?

Ще ви разкажа една история за едно такова дете-ангел и дано заедно с вас отговорим на тези въпроси.

Преди години, може би 10, 15, 20, но има ли значение, се родило едно момиченце. С големи очи, руса косичка и онова ангелско лице, за което всички се сещаме как изглежда. Казват, че бебетата не могат да се усмихват, но още щом се родило и го поставили в ръцете на майката, то ù се усмихнало, сякаш казва: „Благодаря ти, мамо! Благодаря, че ме носи в корема си, че преживя болката да ме родиш и че ще се грижиш за мен до края на дните си.”  Родителите ù били вече възрастни. Цял живот искали дете, но не им се усмихвал късметът, но накрая им се родило малкото ангелче.

То започнало да расте. Гледало усмивките на всички - първо тази на мама, после и на татко. След това на баба и дядо, а после и на всички лели, чичовци, братовчеди и братовчедки. А накрая и на непознатите хора по улицата, които я поглеждали и казвали:  „Колко е сладка, истинско ангелче!” Така и било - тя била ангелче.

Така минали годините. Дали свикнали с нея, или не, по някаква причина всички с времето спрели да ù се усмихват. Спрели да ù казват колко много я обичат. Спрели да се радват на малките неща, които тя правела. Да каже мама, тати. Да стигне до тяхното легло и да ги гушне. Дори като че ли спрели да се радват на „Обичам те!” Защо? Тя не го разбирала. Очакванията им за радост станали по-големи - успехите в училище сякаш били единственото важно нещо. А и вече започнали да я учат как да се справя с живота: „Не плачи!”, „За да успееш в живота, не ти трябва да си добра с хората, а да мачкаш тези, които ти пречат да се издигнеш!”, „След като те те обиждат, им отвърни!” И тя започнала да следва съветите. Въпреки че знаела какво е правилното - да обичаш, тя си мислела, че те са прави, защото са по-възрастни и бавно започнала да губи ангелското в себе си.

Когато пораснала и станала достатъчно голяма да мисли сама, започнала да се чуди - защо хората постъпват така? Защо не се обичат или ако се обичат, защо не показват чувствата си? Защо светът е толкова студен? Защо няма хора, които да мислят като нея? Започнала да се усмихва на хората по улицата, както когато била малка, но хората вече не си мислели:  „Колко е сладка!”, а си мислели: „Не я познавам, защо ми се усмихва?” или:  „Май ù има нещо на тази!”. Казвала на хората, че ги обича, а те се дърпали. Тя не можела да бъде себе си. И се върнала назад. Било ù трудно. Нощем плачела, но така било по-добре. Защо ли е по-добре? Защото светът не позволява на ангелите да са ангели. Не позволява те да го научат да обича, да е щастлив. Ангелът се запазва, но се научава да бъде себе си с тези, които го опознаят. Ангелът не пораства - тялото пораства, но той запазва детското в себе си, запазва обичта, усмивките, вярата. Запазва себе си. Ангелите са онези „слаби” хора, които уж нищо не са постигнали. Но ангелите са най-силните. Те запазват добротата си и помагат на хората - те постигат най-много от всички и ако светът им бе позволил да го научат на обич, вяра и щастие, и той щеше да постигне колкото тях, щеше да е по-щастлив и по-добър!

Ангелите си остават ангели, но светът не го забелязва!