Нощта напредва, хралупките отсреща гаснат една по една. Разкош.

   Децата ги няма, котките похъркват. Седя си на перваза, смуча бира и се наслаждавам на щурците. Пукнала съм си на котлона дузина люти чушки, накиснала съм ги обилно в мазнотийки и чесън, миш-машът ми е готов, както и половинка хляб, препечен и намазан с масълце.

   Вечеря, възглавница, „Валс в тъмнината”. Сега е момента да прочета някой ред, че през деня се не трае в тоя зверилник – я мачка ми гризе страницата, я моичките се влачат за косите, я кучето скимучи...

   А-ха да стана, че ме боли задникът вече /циментът – твърд, задникът – два кокала остри/, разкършвам кръста, опъвам краци и какво да видя? Ей там, над коленцата баш, се нагънали едни кожички... Аааааа, НЕ! Търча към огледалото, обзета от ужас, изхвърляйки по пътя и останалите дрехи.

   Ами, не е халюцинация... ТАМ СА СИ! Прикляквам. Малииии - квадрицепс кат’ камък, прасец – да ми завидят сите римляни! Изправям се – коленцата пак се мръщят! Получавам първа паническа атака. Не смея да погледна по-нагоре. Връщам се в кухнята, отварям нова бутилка, пуша и събирам смелост за втори оглед.

   Десет минути по-късно крача по коридора, глътнала въздух и стегнала корема до такава степен, че или ще получа асфикция, или двудневна мускулна треска. Трънки! Отвътре твърдо, отвън – кожена кесийка...празна. Пък съм и кльощава, съща мотовилка, като го глътна тоя корем, като щръкнат тия ми ти ребра...Ако ме разфасоват, мога да мина за „пилешки фенер” от лев и трийсет килото, охладен. Обратно в кухнята, бира, цигара. Още скрибуцат тия щурци!

   И пак пред огледалото. То са едни бузи като на тъжен, болен хамстер, гушката ми – на път да се развее като на побесняла мисирка...Гу-лю, гу-лю, гу-лю! Добре, че нямам цици, да не се конкурираме след време с ушичките на кокер шпаньола...

Само носът ми стърчи непоклатимо – ни време, ни гравитация могат да го бутнат! Като го навиря и тръгна гордо по улиците, чувам цъкане на езици зад гърба ми: „Тая па, надута пуйка!” Мчи, аз, ако сведа глава, пускам сянка подобно Айфеловата кула... Рагу, зъби и неустим чар на лешояд-тийнеджър.

   Дефилирам из вкъщи, по гащи, с грациозността на пияна кошута.

   След половин каса бира и на приглушено осветление положението вече не изглежда толкова трагично. Пърча дупе, чупя стойки, вея букли... Ако шибна и една водка, ще завъртя салсата и някой друг шпагат, специално за съседа отсреща, дето все дебне с бинокъла. Дори се успокоявам, че ако загладя косъм, спокойно мога да изкарам до 60, без да ме приберат за експонат в Природонаучния музей...