Едва стъпвам, понеже ако не внимавам, ходилата ми ще затънат в кал. Днес е мокър, тъжен ден! Плакало е цяло нощ! Мама върви пред мен с бързи, нервни крачки и ме води нагоре по поляната... нагоре по гробището, където стъпките ù ще ме доведат до гроба на баба и на дядо. Слънцето се прокрадва едва през огромните тежки, черни облаци, които са се изваляли и сега, смятам, ще се разотидат. Колкото и странно да ви прозвучи, аз харесвам гробищата. Да! Звучи зловещо за повечето хора. Но аз наистина ги харесвам. Това е най-спокойното място, на което съм била. Затова, вървейки нагоре по склона, аз дишам с пълни гърди. Мирише на бор! Стигаме до двата гроба, на чиито плочи са снимките на баба и на дядо. Над снимката на дядо са гравирани две кръстосани пушки и това ме кара да се усмихвам. Неговата все още стои зад врата на всекидневната! „Само ако можеше да говори...“ помислям си и продължавам да се усмихвам. Мама се навежда и целува всяка плоча за „добре заварили“ и извръща лице встрани от мен, така че погледите ни да не се срещнат. Ако ме погледне, ще заплаче!

Стоим и мълчим! Тя почиства с ръце всяка изсъхнала, ненужна трева по гробовете мълчешком. После приклякаме и казва някаква молитва... само с помръдване на устни. Продължаваме да стоим така клекнали още около десетина минути. Десетина минути АЗ! Аз съм! Здравейте! Тук съм! Дойдох си, за да ви кажа, че съм добре! Има още много път, много кални тъжни дни и много слънца зад черни облаци... и се надявам да ме пазите! Говоря им наум и притварям очи. Дишам!

После тръгваме надолу по поляната бавно! Мама залоства усърдно портата и я подпира от външната страна с голям камък. Озоваваме се на пътя, който води право към нашата къща. Въпреки че слънцето се прокрадва едва-едва, продължава да ръми. Извървяваме целия път до вкъщи без дума да продумаме. С периферното си зрение виждам как мама преглъща учестено и трудно. Тогава не се говори! Така са ме учили! А аз съм на 10 и отварям отривисто портата на къщата ни, където ме посреща избуялата трева, некосена вече две зими. Оглеждам се нервно за кучето и даже се провиквам по име, но нещо явно се сърди и го няма. Но знам, че ще изскочи ей сега. Или може би дядо пак го е завързал до обора за наказание. Ще изскочи с големите си гумени ботуши, стискайки силно цигара в устата си и с присвити от много слънца очи. След като мама ме поглежда почти с укор, разбирам, че Ласи няма да се появи. А дядо се бави... отишъл е някъде да си пийне ракийка, нали... ще се появи... ще се появи!

Влизаме в къщата и познатата миризма на хляб и на спомени се впива в кожата ми за „добре дошло, дете!„ Мама посяга с ръка и изчиства паяжините, които се размотават насам-натам. Върти се като пумпал и се оглежда. После сяда на стола в коридора, сякаш да си почине след тежка работа. Притваря леко очи, поема си въздух... събира сили и ми подава един парцал с думите: „Избърши снимката. Аз ще взема кофата и големия парцал и ще почна с пода“ На стената точно срещу входната врата виси портрет на баба и дядо, заедно с четирите им деца. Баба е прибрала прекрасната си къдрава коса в кок и е с тази, присъща само за нея, лека, едва доловима усмивка. Усмивка на смиреност,  болка и тиха обич, която и до края не изказа. До нея дядо е все с тези присвити, тъмни очи и почти хищна, агресивна физиономия, която кара устните му да застават по един определен начин. Те винаги изглеждаха така, когато искаше да ни сплаши. И аз пак се усмихвам! Ах, този луд, забележителен човек! Дали моята лудост и свободолюбие не са само част от генотип, който никога няма да умре, защото утре той ще живее в плътта от мойта плът. Бърша внимателно портрета и в устата ми догорчава. По ръката ми капва сълза... после втора и така... река. Но не се обръщам, защото мама ще види! Тук не се показват сълзи и не се говори в такива моменти! Така са ме учили! И продължаваме да чистим, да бършем нервозно и тихо, със скрити вопли между зъбите, защото не се говори! Така са ни учили... и двете!

На следващия ден рано сутрин се събуждам от някаква глъч! Поглеждам през прозореца от втория етаж и виждам как татко товари  багаж в някакъв камион! Мама помага! Слизам долу и чувам как баща ми договаря с някакви хора за цената на къщата. Изнасяме излишния багаж, който вероятно ще трябва да се носи на някое сметище. Защото всички тези предмети са толкова стари, че вече нямат никакво приложение. Викат ме долу, за да помогна с последния чувал, в който мама е събрала някакви дрехи или поне на такива приличат! Да, роклите на баба! Мама дава тези команди с най-сухия глас, който съм чувала от устата ù. Той е просто глас! Съвсем безизразен, стерилен. И не ме поглежда! Погледът ù е устремен все надолу! Почти прикрива с лакът лицето си! Знам... не се говори! Татко обменя някакви последни реплики с купувачите и ми дава знак само с ръка да тръгвам. Обръщам лицето си към входната врата. До нея все още се намира печката, на която дядо лятото ни печеше царевица. Тя е вече в съвсем неугледен вид, но това е нашата печка! Обръщам лицето си към татко и казвам на глас: „Но това е нашата печка! Така ли ще я оставим?“ Що за абсурден въпрос?! Аз вече не съм на 10!  С огромната си бучка в гърлото  завлачвам чувала към портата. Съвсем не съм разбрала, че докато стигна до  камиона, всъщност съм плакала, когато мама просто ме пресреща и започва все така тихомълком да избърсва лицето ми. Избърсва очите ми нежно и бавно, докато от нейните се стичат едри като перли капки. Претълкулват се по гладките ù бузи (гладки като на баба) и падат в почвата на бащината ù къща. Камионът запалва и шофьорът подсвирва като знак, че трябва да потегляме.

Аз обръщам лице към портата и затварям очи! Здравейте! Тук съм! От утре ще съм есенен лист, подмятан от чужди ветрове! Ще пека царевица в чужди, незнайни къщи! Аз съм капка кръв от вашата! Aз съм вечна! Аз съм Петя! Аз съм Никой!