Едва стъпвам, понеже ако не внимавам, ходилата ми ще затънат в кал. Днес е мокър, тъжен ден! Плакало е цяло нощ! Мама върви пред мен с бързи, нервни крачки и ме води нагоре по поляната... нагоре по гробището, където стъпките ù ще ме доведат до гроба на баба и на дядо. Слънцето се прокрадва едва през огромните тежки, черни облаци, които са се изваляли и сега, смятам, ще се разотидат. Колкото и странно да ви прозвучи, аз харесвам гробищата. Да! Звучи зловещо за повечето хора. Но аз наистина ги харесвам. Това е най-спокойното място, на което съм била. Затова, вървейки нагоре по склона, аз дишам с пълни гърди. Мирише на бор! Стигаме до двата гроба, на чиито плочи са снимките на баба и на дядо. Над снимката на дядо са гравирани две кръстосани пушки и това ме кара да се усмихвам. Неговата все още стои зад врата на всекидневната! „Само ако можеше да говори...“ помислям си и продължавам да се усмихвам. Мама се навежда и целува всяка плоча за „добре заварили“ и извръща лице встрани от мен, така ...