...
Изведнъж залата притихна. Всички очи бяха вперени в жената, която влезе. Сякаш бе изваяна, като от корица на списание. Не много висока, стройна, с елегентна черна рокля очертаваща тялото и. Обувките бяха с умерен ток, достатъчно високи, за да подчертаят краката и. Косата и бе прибрана в елегантен кок. Но най-красивото в нея бе пламъкът в очите и. А с усмивката си огря залата. Мъжете впериха жадно очи в нея.
Тя слезе бавно и елегантно по стъпалата, като грациозна котка. Походката и бе уверена, смела, дръзка. Очите и веднага видяха мъжа на мечтите и. Мъжът, за който копнееше и обичаше. Понечи да се приближи до него и да го поздрави, но шефът му се изправи пред нея. Хвана ръката и и я целуна, като истински джентълмен.
- Добър вечер, млада госпожице. Прекрасна сте тази вечер- каза той
- Благодаря Ви много- учтиво отвърна тя, докато не откъсваше очи от любимия си.
Това не остана незабелязано от шефа. Това го подразни, но реши да не се издава. Вместо това се усмихна широко и продължи да играе ролята на галантен мъж. Отмести стола от масата и я покани на масата си. Тя с неохота се съгласи, защото нямаше друг избор. А и не искаше всички погледи да бъдат вперени в избраника и и той да се чувства неловко.
- Благодаря, че приехте поканата ми и тази вечер сте с нас- продължи въпросния мъж, надявайки се така да я накара да спре да гледа подчинения му.
- Поканата е била от Вас?- учудено попита тя
Да, и моля Ви говорете ми на ти. Може да се обръщате към мен по име. Нека официално се запознаем. Аз съм Иван Георгиев.
- И на мен ми е приятно- всъщност изобщо не и бе приятно. Този мъж я отблъскваше.- Аз съм Ралица.
- Ралица- прекрасно име. Моля бъдете моя дама тази вечер.
- Имам ли друг избор? - отвърна тя, без да осъзнава, че го изрича на глас.
- Недей така. Човек ще си помисли, че съм противен или прокажен- обидено отвърна Иван
- Не сте прокажен. Но да кажем, че не сте мой тип- реши да бъде откровена Ралица
- А какъв е вашия тип?- полюбопитства Иван
- Мъж с главно "М", с чувство за отговорност, хумор. Едновременно галантен и сериозен. В никакъв случай лигав. Честен, откровен, истински. Който знае какво иска и как да го постигне. Който не се страхува да обича.
- И смятате, че аз не съм такъв човек, така ли?
- Смятам, че сте човек, който обича да налага мнението си. Не ви интересува какво мислят другите. Егоцентричен сте, самохвалко...имате огромно самочувствие, но без покритие- продължи с откровеността Ралица.
Иван почервенява. Никога досега жена не му бе говорила по този начин. Почувства се обиден, не защото трябваше, а защото тя бе права. Знаеше много добре, че тази жена е адски точна в преценката си. Но все пак реши да оспори твърдението и.
- Не смятам, че си права. Все пак не се познаваме толкова добре. Мисля, че трябва да ми дадеш шанс да ти докажа обратното.
- Аз не смятам, че имаш нужда от шанс. Защото никога не греша в преценката си за хората. Достатъчен ми е само един поглед и мога да кажа що за човек си.
Кръвта нахлу в главата на Иван. Ралица хем го привличаше, хем го влудяваше. Бе като трън забил се в петата му. Искаше да го извади и същевременно тъпата болка от него му доставяше удоволствие. Бе объркан и не знаеше как да подходи с нея. Наблюдаваше я внимателно. Как отмества кичура коса, който бе оставила. Как леко хапе устните си, когато се ядосва на коментарите му. Как се храни и отпива от чашата си. Жадно попиваше всичко, но и не му убягваше тя как тайно и скришом хвърля погледи на съседната маса, където бе нейния избраник. Това още повече го вбесяваше. Чудеше се какво има той, каквото той не. Та той бе шеф. Имаше власт, пари, коли, собствен имот. Всичко, което всяка жена иска. Само, че Ралица изобщо това не я интересуваше. Тя искаше човек на който да вярва, да отдаде миналото си, настоящето си, бъдещето си. Човек, с който да се чувства сигурна, закриляна, обичана. Който я караше да се усмихва, дори когато не и е до това. Който я правеше добра и красива. И бе срещнала такъв човек. Срещна Ивайло. Той бе нейния сбъднат сън, блян, мечта.
Иван не го свърташе на едно място. Чудеше се как да я впечатли. Как да я спечели. Но няма как да спечелиш някой, чието сърце вече принадлежи на друг. Това обаче него не го интересуваше. Искаше я все едно бе трофей, с който да се фука. Бе готов на всичко, за да я има. Ако се налагаше щеше и да убие.
Стана от масата, подаде ръка на Ралица и я покани на танц. Тя учтиво отказа. В очите му проблясна огън. Не беше свикнал да му се отказва. Хвана я за ръката и насила я придърпа към дансинга. Ивайло гледаше всичко със свито сърце. Не смееше да направи каквото и да било. Ралица си пое дълбоко въздух и реши, че все пак може да изтърпи един танц с Иван. Нямаше търпение проклетата балада да приключи. Когато свърши побърза да седне, като се оправдава с токчетата си. Номер, който в повечето случаи минава. И този път мина. Седнаха на масата, а Иван бе толкова озлобен, че дори не забеляза как за кратко време бе преполовил шишето уиски, което бе само за него. Алкохолът, казват е лош приятел и те кара да вършиш неща, за които после ще съжаляваш. И точно тази вечер в този момент щеше да навреди на много хора, включително и на него.
Ралица взе телефона си и реши да напише кратко съобщение на Иво, за да го успокои, че всичко е наред. Усещаше неспокойствието му и притеснението му. Тъкмо започна да пише и Иван скочи от масата. Видимо пиян и разгневен погледна Ралица и и каза:
- Ела с мен. Трябва да поговорим. Насаме.
Ралица го стрелна с гневен поглед.
- Никъде не отивам с теб и то в това състояние, в което си.
- Щом ти казвам да дойдеш, ще дойдеш. Аз съм Иван Георгиев- шеф на полицията. Никой не ми отказва, никой не ми противоречи.
Ралица невъзмутимо остана да седи. Дори не го удостои с поглед. Това още повече вбеси Иван. Рязко я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Тя вече беше толкова близо до него. Усещаше кожата и, уханието и. Докосна лицето и и пожела да я целуна. В този момент тя го отблъсна и му зашлеви шамар. Бузата му почервенява. А това толкова го изкара извън нерви, че не и остана длъжен. Шамарът му направо изкънтя в залата. Всички притихнаха. Толкова бяха шокирани, че никой не можеше да стане и да се притече на помощ на Ралица. От шамарът и потече кръв от устната. Избърса кръвта си с ръка, погледна Иван с най- ярката си омраза. Взе бутилката, която бе на масата и я счупи на две. Парчета стъкла се разпръснаха на пода на различни места. Другата половина остана в ръката и, която кървеше. Но тя не усещаше нищо освен омраза. Тръгна към него, но в този момент Ивайло се намеси. След първия шок, успя да се съвземе и да попречи на Ралица да извърши глупост, която щеше да провали живота и. Не можеше да го позволи. Тя бе смисълът на живота му, нищо, че не смееше да и го признае. Хвана я през кръста и измъкна бутилката от ръката и. Тя усети познати ръце, аромат, и се отпусна в прегръдката му. Вече знаеше, че не е сама. Но истинското бедствие тепърва предстоеше. Иван наблюдаваше всичко с най-голямата ярост на света. Приближи се до тях, издърпа Ралица от ръцете на Иво. Прегърна я силно и вдишваше ухнието и. Иво се скова на място. От една страна бе любимата му, от друга- шефа му. Ако избере Ралица, губи работата си, ако избере да остане настрана, то щеше да изгуби нея. Но Ралица усещаше терзанията му. Затова реши сама да се справи и да не подлага Иво на дилема. Опита да се отскубне. Отдръпна се леко и удари Иван в слабините с коляно. Докато той се превиваше от болка, го удари още веднъж, но този път с токчето си. Иван изрева от болка. Пяна се появи на устата му. Погледът му бе кръвожаден. Намери сили да се изправи. Хвана с две ръце Ралица за гърлото. Стискаше я с гняв, омраза. 3-4 колеги на Иво се опитаха да го спрат. Но хватката на Иван бе толкова силна, че Ралица вече не издържаше. Едва намираше сили да диша. Очите и се присвиваха от болката. Усещаше как кръвта нахлува в главата и. Изтръпна цялата. И тогава Иван я захвърли като боклук на другия край на залата. При падането тя удари главата си в ръба на стъпалата. Усети силна болка и кръв започна да шурти от главата и. Няколко момчета се намесиха и успяха да сложат Иван да седне. Иво се стрелна към Ралица. Повдигна я и видя кръвта. Очите му се навлажниха, но реши да устои психически и да не се поддава на емоциите си. В този момент тя го погледна с красивите си и дълбоки кафеви очи. Хвана ръката му и поиска да я докосне. Пронизваща болка обзе тялото и. Не чувстваше дясната си страна. В този миг видя парчетата стъкла, които се бяха забили в тялото и. Тихичко изхлипа,като се опитваше да се държи. Не искаше да показва, че я боли. Не искаше да вижда как Иво страда. Така и тя страдаше. Но той видя стъклата. Очите му се разшириха. Извика на свой колега да повикат спешно линейка. Ралица хвана лицето му и го обърна към себе си. Усмихна му се, макар всичко в нея да крещеше от болка. Искаше той да я запомни усмихната. Погледна го в пъстрите очи и му каза:
- Не ме оставяй. Не пускай ръката ми. Остани до мен. Искам да те запомня така. Искам да видя тези очи, в които се влюбих- за последно. Искам да докосна устните ти за последно. Не можех да кажа досега на глас, това, което ти пишех, но сега дойде времето да го чуеш.
Иво поиска да каже нещо, но тя сложи пръст на устните му и продължи:
- Обичам те. Обикнах те в първия миг, в който те видях. И ще те обичам винаги. Дори сега да си отида от този свят, аз ще съм до теб. Винаги. Няма да те оставя. Обещах ти. Помниш ли? Аз изпълнявам обещанията си.
Тя спря за миг да си поеме въздух. Болката я разкъсваше. Сълзи потекоха по вече бледото и лице. Иво я съзерцаваше така, все едно я вижда за първи път. Възхищаваше се на силата и, на красотата и. И реши да и сподели нещо:
- Не си отивай. Не ме оставяй. Не смей да си тръгваш от мен, точно, когато те открих. Имам нужда от теб.
- Нямаш нужда от мен. Нямаш нужда от никой. Ти си достатъчно силен, умен, земен, за да се справяш сам. Аз само ти показах, че има хора, които са добри. Не спирай да търсиш доброто в хората. Ще намериш все някога твоята жена- тихичко промълви Ралица.
- Не искам друга. Искам само теб. Теб харесвам.
- Да, но ти само ме харесваш. Не ме обичаш. А ти имаш нужда да обичаш и да си обичан. Значи, аз не съм за теб...не аз съм твоя човек.
- Замълчи. Не казвай нищо. Пази силите си. Моля те- каза Иво със сълзи в очите.
Ралица му се усмихна, погали го по лицето и пое последната си глътка въздух. Очите и се затвориха завинаги. Но усмивката остана на лицето и. Ръката и все още бе в ръцете на Иво. Не я пускаше и не искаше да я пусне, дори когато дойде медицинския екип и констатира смъртта и. Взе тялото и на ръце и я постави на носилката. Попита в коя болница я водят и след като получи отговор отиде при шефа си. В очите му имаше сълзи, а в гласа му гняв. Погледна го и му каза:
- Тази жена беше всичко за мен. Ти ми я отне. Харесвах я. Даваше ми всичко от, което имах нужда. Но ти разруши всичко. Не ме интересува дали утре ще съм пак полицай или не. Тази вечер не съм. И ще действам от гледната точка на човек изгубил любимо и скъпо за него същество.
Иван не посмя да го погледне. Но отрони само:
- Извинявам се. Не исках така да стане. Но ти всъщност наясно ли си, че я обичаш? Каза ли и го?
Иво не каза нищо. Дълбоко в себе си знаеше, че това е истината, която не успя да признае на Ралица. Истина, която щеше да му тежи до края на живота му.  

П.П: Няма заглавие, защото не съм го измислила. Това смятам да е част от роман, на който първо написах финала. 🤔