Ушите ме болят от дълбоки метафори и красиво написани думи. Думите нямат значение ако утре се събудя и не чуя сричките на "здравей" от теб. Нито има значение ако скрия сълзите си с дъжд в някое сложно изречение върху бял лист, който може би някой някога ще намери или пък никога няма да види. 

Ушите ме болят от дълбоки метафори. Много сутрини вече не чух " здравей" и това е по-истинско от всеки скрит смисъл, от всичките сълзливи стихотворения, които прочетох. 

Аз нямам красиви думи, но имам истини, които искам да чуеш, защото понякога смисълът е в простотата. Простотата на Шопен в 2:05 сутринта, на кучето виещо под прозореца ми, на луната- почти червена и толкова близка. И това е най-силната истина, която познавам в цялото ѝ безмълвие. Разбираш ли ме? Думите нямат значение ако първо не си ги усетил.

Прочетох всички книги на света, проследих всички поети, за да те намеря и, Слава Богу, нямаше те никъде. Никой не те беше написал, защото никой не те е докосвал. Търсих те из рафтовете на старите библиотеки, между строфите и редовете, в сричките и римите и никой не беше те уловил в сложността на метафората. Не са те опорочили, защото ти не можеш да си муза. Музите, скъпа моя, са общи за всички, носят порока на думите, музите са вечни, а безкрайността рано или късно се превръща в скука. Прочетох всички музи. Запомних извивките им, смеха им и вече не мога да се радвам на еднаквостта им. Но ти ... ти си преходна. Може би никой няма да запомни гласа ти, нито ще напише поеми за усмивката ти, защото ти си толкова повече. . Ти си миг, а мига може да е по-скъп от хиляди вечности, защото е твой и е наш. И тук и сега аз и ти сме по-ценни от всичките метафори в техния безкрай, вече сме ги виждали и дори новите поети не скриват старостта им. Но ти и аз... ние сме мига който никой няма да вземе, защото нито аз съм поет, нито пък ти си муза. Иска ми се да те напиша, но думите са затвор, който същността ти не търпи, не можеш да бъдеш прибрана в безсмислената сложност на изречения. Те се пишат, за да останат за някого. Ти си ничия. 

Защото носиш простотата на битието, защото преходността ти е по-красива от хиляди безсмъртия, защото луната свети върху лицето ти и на лявото ти слепоочие виждам малка бръчка. Защото в 2:05 Шопен ме кара да плача. Защото тук и сега теб те има... и все пак в безсмислието на дълбоката метафора аз усещам липсата ти.