Заставаме вечер пред огледалото с размазания грим от сутринта. Под ярките флуоресцентни лампи виждаме изсъхналата, ронеща се спирала, събралия се в ситните нови бръчици грим (появили се след поредната година на мръщене дали пред компютъра, дали докато запали колата в студа, дали след като се заляхме с кафето сутринта и чорапогащника се скъса, дали след псувнята от задната кола на светофара, след като не можахме да вкараме първа с раздрънката си стара скоростна кутия), после погледът ни се спира на размазаното тук-там червило и подаващата се истинската, сивата, уморената кожа изпод боите... И докато се опитваме да измием лъжата за годините на лицето и душата, леко започваме да чоплим тук-там, първо леко, после с настървение и ярост, опитвайки се да свалим маската. Опитваме на врата, после около очите и накрая стигаме до тук, до онзи ръб, където започва косата ни. Точно тук. Започваме да чегъртаме с нокът, леко – да не се нараним, но раните вече са там отдолу, така че е безмислено. Скоро ...