Най-трудното в една история е началото. Пишеш ред след ред, триеш… докато не се получи идеалното изречение което да изрази емоцията ти. Но кое би било това толкова идеално начало? Нима с няколко думи можеш да излееш душата си?  Нека не се лъжем, на един лист не можем да покажем това което чувстваме, то върви с аромат и една камара странни буболечки пърхащи из тялото.

И все пак трябва да се започне от някъде…

Часът беше някъде към два, а тя гледаше прозореца и следеше блещукащите светлини, прокрадващи се вътре. Часовника на стената местеше стрелките си толкова шумно, че сякаш отброяваше оставащото й време живот. Бавно се нижеха часовете, а тя не спираше да се концентрира над всички звуци и светлини. Нощта беше най-дългата в живота й.. И този часовник… не спираше, побъркваше я. Всичко което искаше бе да поспи поне за час. Знаеше, че утре я чака дълъг ден. Шума на часовника ставаше все по-силен и непоносим, приковаваше вниманието й, но не завладяваше мислите й. Шумът не спираше, а минутите едва се нижеха. Сякаш минава цяла вечност, а часовникът показваше разлика от 10 минути от последното му съзнателно поглеждане.

Безсънието я мъчеше от скоро. Причината беше неясна. Всъщност беше повече от ясна, но някак не го признаваше пред себе си. Това е от онези моменти в който жените не искат да се признават за слаби, заради мъж! 

Все пак в мислите и се прокрадваше това, че все пак той е причината. И всеки път щом си го помисли, тя сякаш насила отклоняваше вниманието си към нещо странично, например светлините които блещукат отвън или побъркващия шум на часовника. Надали щеше да забелязва всички тези малки подробности, ако искаше да се концентрира изцяло на него.         Времето някак тежко се изниза и часът вече е 6, птичките пеят и слънчевите лъчи се прокрадват през разтворените щори на прозореца, озаряват стаята й и сякаш искаха да донесат загубеното й настроение.  Безсънната нощ която прекара й донесе големи торбички под очите, пронизващо главоболие и лошо настроение.. или пък не, просто не спираше да мисли..

Тъй като новия ден настъпваше с пълна сила, тя нямаше как да не го грабне, да направи кафето от което така силно се нуждаеше точно в този момент и да седне на терасата, която гледаше точно към града. Слънцето я погали с лъчите си и сякаш усмивката сама дойде на лицето й.

 След горещо кафе тя застана пред огледалото, чудейки се как да прикрие белезите от нощта. Сложи лек грим, преметна леко косата си, приготви чантата си и излезе. Седна в колата, пусна любимото си радио, запали двигателя и потегли към парка. Беше планувала сутрешна разходка, преди скучните лекции.

В колата звучаха от онези комерсиални песни, които оглавяваха месечните класации. След тях следваше редовния новинарски обзор, прогнозата за времето и сутрешния блок, който се водеше от две приятно звучащи дами. Тя караше бавно, отново умислена и усмивката й вече бе някъде изчезнала. Слънцето сякаш си я поиска обратно. Сутрешният трафик много приличаше на нощта- имаш достатъчно време да обмислиш всичко, докато чакаш километричните опашки който се образуват по това време на деня. Само че вместо светлините от прозореца се виждат светофари и вместо шума на часовника кънти радио и разярени шофьори недоволстват, бързайки за работа. И всичко това сякаш преминаваше покарай нея. Съзнанието и блуждаеше на някъде, не мислеше за нищо, просто чакаше огромната опашка да намалее, слушаше радиото и припяваше част от песните. След 45 минути в задръстването, тя е вече в парка. Една дървена пейка с изглед към морето прикова вниманието й. Тя бързо се насочи към нея, за да поседне, за да освободи ума си от всички мисли и да послуша чуруликането на птичките. След 15 минутно наблюдаване на морето, непознат мъж с книга в ръка любезно поиска разрешение да седне. Тя нямаше нищо против, още някой да сподели с нея пейката. Странникът я гледаше с периферието си, сякаш искаше да й каже нещо. Устните му потрепваха, все едно иска да я попита нещо, а не намира смелост да го направи. Тя се почувства странно, сякаш усети желанието му да говори. Ния знаеше  какво е чувството да си самотен и да искаш да размениш думичка с някого, дори този някой да е странна девойка поседнала в парка в ранните часове на деня.

-           Здравейте! – каза Ния и сякаш слънцето я погали и отново върна очарователната усмивка обратно на лицето й .

-           Здравей, Как се казваш? – продума мъжа.

-          Ния, приятно ми е да се запознаем. Но какво правите толкова рано в парка? – любопитно го погледна Ния.

-         Всяка сутрин идвам и сядам на тази пейка, пия горещо кафе и чета. Преди две години почина съпругата ми, а с нея често идвахме на това място. Тя беше очарователна. От нея кипеше живот. Сутрин ме будеше с ароматна закуска,а после искаше да се разхождаме и да слушаме шумоленето на дърветата и да гледаме разбиващите се вълни. Това бе любимата й пейка. Понякога идваше сама, седеше и гледаше морето и сякаш потъваше в него. От както я няма всяка сутрин идвам тук и сякаш тя седи точно до мен. Мога да я почувствам.

-         Извинявайте, искате ли да се преместя? – притеснено промълви Ния.

Тя усещаше болката на странния мъж. Можеше да си представи какво чувства. Можеше да види всичкото страдание в очите му.

-      Разбира се, че не ! – възкликна той.

-      Всъщност, много бих се радвал да поостанете още малко. Вие много приличате на моята съпруга, когато беше на вашата възраст.  Ех, спомням си я, колко буйна и енергична беше.  Тя все още е такава в мислите ми.

Ния се почувства странно след проведения разговор. Сякаш всички други мисли изчезнаха и тя не спираше да мисли за историята на мъжа. Тя дори не знаеше името му, но и беше неудобно да попита. Той бе потънал в себе си, очите му подсказваха , че нещо прекрасно се визуализира в главата му. Ния го погледна отново,  сякаш можеше да прочете мислите му. Влажните му очи и леката усмивка подсказваха,че спомена е хубав.

Историята на непознатия мъж я разтърси и тя за миг забрави за безсънната си нощ и умората която я наляга. Забрави за тревогите си. Забрави за мъжа, който се прокрадваше в ума й предната нощ. Забрави за света около нея. Стоеше и наблюдаваше човекът, който държеше книгата и сякаш не искаше да я започва. Очевидно бе потънал в най-прекрасните спомени за покойната си съпруга. А Ния… тя ли… Мислеше колко история притежава това място. И сякаш всичко придоби нов смисъл. Нейните проблеми и мисли бяха някак маловажни.  Времето минаваше толкова бързо, че преди да се усети часът беше вече девет и тя закъсняваше за реалността.