19 мар. 2018 г., 10:43

Бисерното момиче (Част 2-ра) 

  Проза » Повести и романы
781 2 2
5 мин за четене

… Точно тази сутрин, се случи безветрена и топла.

Слънцето огряваше източния склон на скалата и оцветяваше стария камък в меко гранитено жълто.
Един по-смел лъч се прокрадна навътре в пещерата и погали ръбестото лице на Ииаан.
Ииаан се протегна, отвори очи и бавно проследи лъчът.
Не му се ставаше. Беше му се присънило онова момиче, което живееше долу в селцето.
Ииаан мигна в опит да изтръска лицето и от мислите си.
Странно момиче. Усмихнато момиче. Момиче, приличащо на този лъч, който го събуди. …
Тази сутрин и вятъра беше поспрял за почивка някъде сред скалите.
Тишината обливаше терасата пред пещерата.
Ииаан обичаше тишината. Но точно в тази, от тази сутрин, нещо караше люспите му да настръхват. Имаше лек мирис на различно в начина по който тишината пречупваше слънчевата светлина. …
Бисера ….
Така се казваше момичето.
Тук горе достигаха думи.
Думи произнасяни някъде по света.
Но най-често идваха думи от селото.
Името и беше дошло с вятъра.
Ииаан дочу веднъж, че е кръстена така заради светлинките в очите и …
Приличащи на онези бисерни камъни, красиви и искрящи, но различни и топли.
Тези очи …

Ако се беше родила в змейов род, името и щеше да е Нона.
Змейовите девойки нямаха такива очи. Техните бяха огън и лед, и двете сурови. Но змейовете не взимаха жени човешки, ни човеците, змеици, откакто ги имаше по тази земя.
А това дете човешко ….
Нещо в нея беше различно от всичко човешко, което бе срещал.
Имаше огън в очите, но някак не суров и убийствен, а мек и стоплящ, като огнище в зимна нощ.
Очите и, походката, гласът, ех този глас.
А кога запееше вечер на мегдана, Вятърко замлъкваше, за да я чуе.
Тогава Ииаан, присядаше току до пропада, затваряше очи и оставяше гласът и да гали люспите му, усещайки ги как настръхват.
Ииаан почувства топлината на слънцето и се вслуша в песента на малката птичка, скрита сред клоните далече долу в гората.
Светът се промени отново. Сега миришеше добре. Нямаше го онова, което подостряше люспите му както преди малко.
Ииаан пристъпи до ръба на скалата, разтвори криле и се спусна по вятъра.

 

***

 

Бръкна с мисъл в заключващата верига и я изтегли. Механичните резета изщракаха. Усети как магнитната верига също се изключи с тих пукот.
Обърна се към отварящата се врата в очакване да види ръждясващият корпус на машината и в този момент мисловълната го погълна.
Залитна и се свлече на пода вперил поглед в още отварящата се врата.
Но това беше невъзможно. Никой човек не можеше да скрие потока си.
А тя просто прекрачи прагът и протегна ръка.
– Бисера!
– А?
– Бисера. Името ми е Бисера! Но можеш да ме наричаш както решиш, когато станем приятели разбира се, а сега стани и да се захващаме за работа. Хайде мързеливко, спри да ме зяпаш и ми предложи нещо за пиене. Не е лесно човек да мине през всички силополета от Пловдив до тук, без поне капка вода. А аз съм жадна още от старият Бургас. А ти нали си Ян, нали не съм се объркала, кажи да знам, ако е така да си тръгвам преди да си се уплашил и да си пуснал мислосигнал за мен, но като те гледам си точно онзи Ян, който ми трябва …
– Бисера???
– Да Ян?
– Бисера???
– Стига си го повтарял – тя се запъти към храномашината взимайки пътем две чаши от покритото му със стари дискове бюро. – зелена, или синя?
– Какво?
– Зелена, или синя вода ще пиеш?
– Налей ми зелена – промълви уморено Ян – Бисера?! Ти едва не ме уби с тази мисловълна … Не можеш така да нахълтваш … А и добрите обноски, както и законите, разрешават посещения само през холочип и транслиращ мислопредавател. А ти си тук съвсем жива. Ами ако имаш някой от онези бацили … А дрехите ти. Та те дори не са от 22 век.
– 21-ви! Наричт се дънки, блуза и яке!
– Ето .. Та това е забранено … За това направо … А и дори не прати запитване за покана … ами ако ни хванат заедно тук …
– ЯН!
– А трасирането на мисъл се засича свободно от … Та ние така можем да говорим за всичко …
– ЯН ЯНИЧ!

 

***

 

Каляската на белият принц подскачаше по черният път.
Лятната жега успяваше да догони екипажът и потапяше всички в солена, потна баня.
Принцът се надяваше скоро да излязат на калдаръмения път към Пловдив, където поне друсането ще е малко по-равномерно.
Зад него същото тормозеше черният принц и зеленият принц.
Конят на зеленият принц почти беше загубил боята с която го боядисваше принцът.
“Какъв идиот” – мислеше си белият принц – “Мисли си, че така е по-интересен за девойките, а те му се смеят всеки път, когато го видят възседнал боядисаната си кранта.” – тук леко изсумтя представяйки си гледката – “май само някоя много заблудена принцеса и то от десетокрално потекло би му се вързала.”.
Истината беше, че от тримата, именно зеленият принц имаше девойка всяка вечер, че ако се случеше да се отбие в кръчма, сутрин го намираха в леглото с две, или три.
Но само той от тримата, не държеше да си легне непременно само с принцесата, която ще направи кралица някой ден.
Нали всички знаеха как става. Татко ти Крал, решава, че не му се яде грах още един месец в който вместо селяните да гледат прасета, се избиват на бойното поле срещу селяните на другият Крал, и за това повелява, първородното синче да се ожени за дъщерята на колегата му по война.
И така, войната свършва, тръгват пратеници, подаръци, цели кервани с коприна и какво ли още не. И никой не пита онова, първородното, дали поне харесва принцесата, или е готово да избяга където и то няма да се намери после.
Не беше лесно да си принц в днешно време.
А черния път продължаваше да се губи отново зад следващия завой.

 

***

 

Сянката му бягаше по тревите далече под него.
Стреснати полски животинки побягваха уплашено, или се скриваха в дупките си, а после подаваха любопитните си носове в опит да подушат какво беше това голямо, черно нещо, което прелита над тях.
Далече напред се простираше дългото поле, а след него го очакваха гористите скали, любимо място на местните разбойници, спотайващи се в нишите между скалите, очаквайки следващият заблуден керван.
Някъде в далечината се чуваше песента на девойки, по-далече се чуваше хаосът на малка битка, носещ аромат на кръв, още по-далече се чуваше плач на новородено човешко дете.
Ииаан се усмихна.
Светът днес принадлежеше на хората, но небето оставаше негово.

© Иван Все права защищены

* Някои казват, че змейовете живеят само в приказките за деца, но повечето чувстваме как пърхат в гърдите ни ...

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ти!
    Понякога сънувам склоновете на планината...
  • Ех, тази Бисера,какви вълшебства сътворява с мислите и перото Ви !!! Отново завладяващо присъствие! Благодаря.
Предложения
: ??:??