Гледам през малкото прозорче на старата барака. Небето е изпълнено с всякакви цветове и нюанси от залязващото слънце. Облаците, пухкави и меки, са се сгушили един до друг и са образували розова мантия над малкото градче. Чувам как конят шуми зад мен. Обръщам се и отивам при него. Той е голям, лъскав и с черна като абанос козина. Гривата му, дълга и мека, пада през муцуната му като един черен, безкраен водопад. Започвам да го галя нежно по цялото му мускулесто тяло. Стои кротко затихнал. Оседлавам го и се качвам с едно бързо движение на гърба му. Стискам здраво кожените юзди и го пришпорвам. Конят бавно излиза от барачката и запрепусква през широкото поле, зад малката ни семейна къщичка. Вятърът развява късата ми коса и се чувствам свободен. Не мисля за нищо друго, освен за чистия въздух, златистото, изпълнено с житни класове поле, чуруликащите сойки и това прекрасно създание, което ме кара да се чувствам, сякаш летя. Препускаме дълго, докато не стигаме горичката в подножието на големия хълм. Жребецът се изтощи  и бавно спря. Слизам от него и, щом стъпвам на неокосената трева, усещам как сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Засмивам се и го потупвам по гърба. Оглеждам се и виждам, че луната е изгряла на нощното небе и не разбирам как не съм осъзнал, че е станало нощ. Конят ляга на поляната и задрямва. Последвам примера му  и се замислям дали има по-щастлив човек от мен. Дали има някой на този свят, който е изпитал това чувство. Прекарвам в часове, мислейки за всичко и всички, но нищо не мога да променя... И не искам, не съм се чувствал толкова добре през целия си живот, а сега, гледайки към обсипаното с безброй звездици небе, осъзнавам, че съм постигнал единствената ми цел в живота. Това да бъда щастлив.