Любо тъкмо бе свил джойнта си и се облегна доволно на дивана, на който се бе разпльокал. Всичко бе подготвено за поредната самотна ергенска вечер, когато не излизаше навън да се размазва с приятели: лаптоп, звучаща chillout музика, студена бира, чипс, пакет шоколадови бисквити, сникерс, цигари и пепелник. И разбира се най-важното, което той тепърва щеше да консумира с удоволствие. Любо запали свитата цигара и дръпна жадно. След малко се закашля гръмко. Тази трева бе наистина добра. Опъна още няколко пъти и реши да я прегаси и да си остави за после. Отпи бира и се зае да разцъква из фейсбук. Така минаха няколко минути в безполезно сърфиране из дебрите на социалната мрежа.
– Любомир Бъчваров!
Любо подскочи стреснато. Кой го назоваваше по име в квартирата му, при положение, че живееше сам, а и в момента бе сам! Гласът сякаш прозвуча съвсем наблизо, все едно бе директно в главата му. Или по-скоро се бе нагърмял яко?
– Не, не си се нагърмял яко, каквото и да означава това.
Този път Любо наистина си изкара акъла. Скочи разтреперан от дивана, блъскайки с коляно масата, при което част от бирата му се разля. Тръгна из стаята, оглеждайки се налудничаво.
– Полека, Любомир Бъчваров. Да не би да искаш да ме удавиш с тази хмелова напитка?
Любо дишаше учестено. Какво, по дяволите, се случваше? Някой си правеше майтап ли? Или просто новият дилър, от който си взе тревата, му е продал друсан джойнт?
– Успокой се. – отново чу гласа в главата си, този път с мек и плавен тембър. – Това не е никакъв… майтап. Растението марихуана, което пуши преди малко, наистина има връзка с нашата среща. – Любо чуваше отчетливо думите на този мистериозен глас в главата си и сега, по незнайна причина, първоначалната паника го напускаше и на нейно място се настаняваше някакво необяснимо чувство на мир и покой. Все едно копринен шал галеше сетивата му, докато ударите на сърцето му добиваха балансиран ритъм.
– Копеле! – промълви на себе си. – Звукови халюцинации?! Баси джойнта!
– Не, това не е халюцинация. Всичко е реално и всичко е наред. Няма от какво да се притесняваш. Седни отново на дивана и ще ти обясня какво се случва. – Любо седна на дивана, а гласът продължи. – За да осъществим пълноценна връзка, трябва да ми се довериш. Затворѝ очи, поеми дълбоко въздух, издишай три пъти и се отпусни. – Размътеният мозък на Любо прецени, че няма какво да губи и реши да се носи по течението на този филм, в който така изненадващо бе станал участник. Изпълни нареждането и изведнъж в неясната тъмнина на затворените му очи, преливащите се хаотично мрачни форми и цветове, придобиха някакъв чудат синхрон и избледняха до небесносиньо. В тази странна синева, сякаш в далечината, се появиха неясните очертания на приближаваща се фигура. Колкото повече се приближаваше, толкова повече фигурата добиваше фокус, докато накрая прие съвсем истински образ на човешко същество.
– Анджелина Джоли?! – възкликна изумен Любо. Анджелина се усмихна чаровно. Беше облечена със секси бански, а пейзажът зад нея се бе превърнал в тропически плаж.
– Всъщност умишлено приех тази форма, за да е по-лесна комуникацията ни. А и трудно би ме възприел и видял в истинския ми вид. Името ми е Андолай и идвам от един друг свят. И отново те уверявам, че не съм плод на въображението ти. Дошъл съм при теб, за да споделя нещо изключително важно.
– Чакай малко… А ти в главата ми ли се намираш?
– С теб осъществявам телепатична връзка на примитивно ниво. Всъщност аз се намирам на масата пред теб, но това не е от значение… – преди да довърши, Любо отвори очи и Анджелина Джоли изчезна.
– Къде си? Нищо не виждам! – търсеше той трескаво с поглед. Чу как Андолай въздъхна.
– Прекалено съм малък, за да ме видиш с просто око. Ако наистина държиш да знаеш, намирам се между цигарите и запалката ти. Но това… – Любо скочи на мига и се пресегна към близкия шкаф, където започна да рови. Извади лупа, която насочи към мястото, където Андолай каза, че се намира и се взря напрегнато. Видя миниатюрна фигурка, малко по-голяма от главата на топлийка. Фигурката бе повече от странна, като излязла от анимационен филм на някой прекалил с гъбите аниматор – тумбеста като матрьошка, имаше около дузина крака и още толкова пипала вместо ръце, които се вееха и потръпваха около него. Странни ресни, подобни на малки антени, опасваха това, което можеше да мине за глава на съществото. Доколкото успя да види, лицето липсваше и на негово място проблясваха микроскопични светлинки. Цветът на тялото му се променяше постоянно, преливайки в различни нюанси.
– Копеле… Ама ти си бил много грозен, бе! – прихна Любо и се пресегна към прегасения джойнт и го запали. Започна да го пуши.
– Ограничените ти възприятия за красота нямат никакво значение в случая. – рече Андолай и в този миг огромна струя дим го обгърна от всички страни.
– Ето, нà ти да пробваш! – ухили се той и изпусна втора струя към него.
– Нека прекратим… Трябва да ти кажа… Дошъл съм тук, за да… Какво исках да кажа…?
– Ъ? – не разбра Любо и отново дръпна от джойнта.
– Сетивните ми рецептори отчитат аномалия в бионервната ми система… – мърмореше си Андолай. – Не знам дали трябваше… О, не. Защо точно сега?!
– Ъ? Ко? – отново не разбра Любо и насочи лупата към миниатюрния си гост.
– Не ме връщайте още! Дайте ми шанс! – извика Андолай и Любо го видя как започна да избледнява. След миг на мястото му нямаше нищо. Любо постоя минута-две, взирайки се тъпо през лупата, след което отвори пакета с чипс и си пусна филм.

Андолай се материализира в телепортационната камера и се огледа замаяно. Люкът се отвори и триглавото туловище на колегата му Рандасор влезе забързано в камерата.
– Ягодор ти е много ядосан. Каза ми да те пращам веднага при него. – рече той. Андолай понечи да каже нещо, но колегата му продължи. – Чакат те. Успех! – при тези думи той натисна някакво копче и Андолай отново избледня и изчезна.

Материализира се зад малка катедра, която левитираше в средата на огромна кръгла зала. От всички страни, от пода до тавана, бяха наредени няколкостотин кресла, на които се бяха настанили висши представители от неговата раса. Усещаше неодобрителните им погледи с върха на антените си. Точно срещу него бе креслото на Ягодор – техният лидер.
– Андолай! – заговори гръмко той. – Поверихме ти отговорна задача. Ти трябваше да осъществиш контакт с представител на човешката раса, който е под въздействие на растението, което наричат марихуана. Както повечето от вас знаят – Ягодор завъртя шест от главите си в различни посоки, обръщайки се към представителите в залата – нашите предварителни изследвания показаха, че такъв контакт е възможен, само когато човекът е под такова въздействие. Нашата цел бе, чрез телепатично-визуални методи и нервнобиологично внушение, да го информираме за колосалните мащаби на ползите, които могат да извлекат от това растение. Като например излекуването на 75% от болестите, които морят човешкото население. И разбира се, създаването на лек срещу новия щам галактическа чума, която по наши данни, ще порази планетата Земя след 200 земни години, чрез разбиващ се метеорит от съзвездието Орион. Като едни от първите разумни същества в Слънчевата система, наше принципно задължение е да помогнем на тази млада раса да осъзнае богатството, което расте на тяхната планета. Ти, Андолай, направи възможно най-неподходящия избор на човешко същество и подходи по най-бездарния начин, при осъществяването на контакта. На всичкото отгоре, си допуснал да бъдеш под въздействието на марихуана, по крайно неприемлив начин, което те е направило тотално неадекватен! – извика Ягодор и около антените на главите му припукаха електрически заряди от ярост. Наоколо множество пипала, антени и всевъзможни крайници се размърдаха неодобрително.
– Отстранен си от длъжност за 120 цикъла, а наказанието ти е да проведеш пълно статистическо изследване на пръстените на Сатурн за следващите 60 цикъла.
– Но… Защо чак… Налага ли се… Трябва ли наистина… – запелтечи Андолай. – Ще може ли поне да се върна на Земята и да взема малко марихуана, за да не скучая?
Ягодор го изгледа свирепо и рече:
– Нека бъдат 100 цикъла!