„Уважаеми пътници, добре дошли на борда. От името на екипажа ви желая приятен полет. И независимо с каква сила сте си разбили главата и желаете земята да се отвори и да ви погълне, не забравяйте, че сами се набутахте между шамарите. Температурата на въздуха е -50°C. Както и в самите вас.“ Добре, де. Обръщението на пилота не беше точно такова, но аз това чух.

Ето ме, току що качила се на един самолет, от едно италианско летище, носеща със себе си два куфара. Единият – пълен с дрехи, обувки и всевъзможни глупости, които така и не видяха бял свят.  В другия куфар съм си натоварила останалата гордост, наивните надежди и някое друго излъгано очакване.  Мястото ми е до прозореца… и Слава Богу. Предпочитам да блуждая в облаците, вместо да кимам машинално с глава на човека – съсед по място, който изключително развълнувано държи да ми сподели за преживяванията си в Рим… и то с подробности. “Значи на т’ва му викали Вечния град! Много хубаво, много! Ама и жените им ги бива. Пищни мадами са си… па’ и дашни, бе!“ От мен получи един пренебрежителен поглед в стил „Не ме занимавай“, но той продължи да си говори, въпреки че вече от десет минути съм му обърнала гръб. Откъслечно чувам нещо за някаква Маргарита с някаква Роберта. Не разбрах точно… или пицата, ако изобщо е говорил за пица, или Роберта била много вкусна. Но в този момент последното, което държа да разбера, са  кулинарните и любовни завоевания на непознат господин на средна възраст, който вероятно няма да видя никога повече. Сложих едни слушалки, молейки се всичко да приключи възможно най - бързо.

Всичко започна преди около три месеца в една обикновена събота. Денят не предвещаваше нищо друго освен лек махмурлук, вредна храна и последният сезон на „Закон и ред“. Поне такива бяха моите планове. Та, тази събота беше точно след един петък, в който бях излязла с приятелки да отпразнуваме живота… и колко сме яки, и как мъжете са идиоти, щом не могат да задържат жени като нас. Прибрахме се в ранни зори и смятах хубаво да се наспя, но май само аз така си мислех. Още в девет сутринта някой изключително ожесточено натискаше звънеца и пронизващият звън беше съпроводен с нервно почукване. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да стана, защото имах чувството, че след малко въпросният индивид ще нахлуе с взлом. Стигнах слепешком до входната врата, междувременно настъпих котката, която изхвърча като анимационен герой, ударих си дясното кутре, изпсувах на ум два пъти, погледнах се в огледалото, ужасих се три пъти, и чак тогава отворих. Срещу мен стоеше мъж с пощенски плик в ръка. Зяпайки феноменалната ми прическа, с изключителна апатия навря плика в ръцете ми и с най-потресаващото пренебрежение каза : „Т’ва е за Вас“ . Взех го без да задавам каквито и да е въпроси и, несмятайки за нужно да го удостоявам повече с вниманието си, просто тръшнах вратата пред носа му. Май и автограф ми искаше, ама все тая. На мен ми пукаше точно толкова, колкото и на него. Исках единствено да се върна обратно в леглото, нищо повече. И така и направих.

Събудих се след няколко часа. С отработени движения и с едно око си направих кафе без никакъв спомен за случилото се по-рано. Видях плика на масата, подсетих се, хвърлих един извинителен поглед на котката, и се зачетох в него. Беше писмо от чужбина. Някакъв си Анджелико от Рим изпраща нещо… на мен. Никак не ми се връзваше. Нито познавах някой си Анджелико, нито който и да било от Рим. Зачетох се по-внимателно. Като получател беше посочен Франческо Патриджани, а аз започнах да се обърквам още повече. Най-вероятно тази сутрин пощальонът ме е видял и си е казал: “Значи, т’ва, ако не е самият Франческо Патриджани, просто няма кой друг да е.” В този момент разбрах едно – никога, никога да не се доверявам на „Български пощи“! Никога! Погледнах адреса и естествено изобщо не беше адресиран до мен. Оказа се, че писмото е за съседа, но нямах идея, че живея до италианци.  Знам само, че старата къща отсреща беше продадена преди две години на някакви хора. Идват няколко пъти годишно и в отговор на моето „Добър ден“ от тях получавам усмивка и повдигане на рамене и вежди.

Съдейки по начина, по който ми връчиха въпросното писмо, реших, че все пак може да е нещо важно. Отидох до врата им и атакувах звънеца със същата енергия, с която обстрелваха мен по-рано. Да, ама не. Сигурно и те са имали тежка вечер. След това ми мина през ума да отида до пощата и да им дръпна една реч за изконното човешко право  в събота да се събудиш погален от меки слънчеви лъчи, а не стресиран от набега на местния пощальон, но ме осени друго гениално хрумване. Реших да се свържа с този Анджелико, а и започна да ме гложди едно любопитство... женска му работа. Намерих няколко човека със съответните име и фамилия във Фейсбук, но един - единствен от Рим. Драснах едно бързо съобщение, обнадеждих се, че от мен може да излезе страхотен Хорейшио, и не след дълго получих отговор. Също и извинение за причиненото неудобство тази сутрин, а аз се извиних за „невероятно добре свършената работа“ от страна на „Български пощи“, като обещах да предам плика на получателя му възможно най-бързо. Незнайно защо смятах, че нещата ще приключат до тук. Но не се получи точно така.

Започнаха се едни безкрайни разговори без оглед ден ли е, нощ ли е. Трябва да призная, че  Анджелико се оказа доста симпатичен мъж. IT консултант. Необвързан. Зелените му очи успяваха да ме развълнуват като БГ тийнейджърка на първия ред на концерт на „Планета“. А аз не съм си позволявала да чувствам (каквото и да било) от известно време, тъй като бях в период на лекуване на стари рани… или нещо такова. Телефонът се беше превърнал в естествено продължение на ръката ми. Всичко ми изглеждаше като съдбовна конспирация, в която животът по някакъв нелеп, но сладък начин ме сблъсква с мъжа на моя живот. Реших, че трябва да споделя с най-добрата си приятелка за случващото се, като очаквах да чуя нещо от рода на  „Ти луда ли си, к’ъф е тоя?!“. А тя така се развълнува, че започна да крещи: „Време беше, Каспър! Време беше!“. За да поясня, преди няколко месеца ми каза, че се притеснява за мен, тъй като не издавам никаква емоция и приличам на призрак. Незнайно дали тази реакция ме беше накарала да се замисля или вече просто имах нужда да изпитам нещо ново, аз се впуснах в това, на което не можех да дам точна дефиниция. Зашеметена от всичко, което се случва, започнах да уча италиански и по негово настояване се опитах да му преподам няколко урока по Български език. Тогава разбрах, че педагог от мен няма да излезе. Но въпреки повишената трудност, която изпитваше, нищо не можеше да се сравни с объркването в зелените му очи, породено от кимането ми за Да и Не. Дойде моментът, в който той започна да настоява да се видим, аз се правех на приятно разсеяна, но брояща часовете, в които не ми пише. Тогава започнах да мечтая за Рим, за Колизеума, за фонтани и площади. Вечер заспивах с поезията на Салваторе Куазимодо и тайно се надявах накрая всичко това да не ме прати в ада на Данте Алигиери. Проучих обстойно фейсбук профила му, зодията му, нумерологичния му хороскоп, числото на живота му, на съдбата му и още няколко важни числа... Непрекъснато мислех за това, което се случва. Та аз можех да напиша цяла книга! Щеше да носи изключително иновативното и запомнящо се заглавие „Любов и тирамису“. Определено не се справях добре с италианския, както и той с българския, но за щастие думата “Vino” беше разбираема и за двама ни. Търсех по всякакъв начин неговото „amore“, неговото „ti penso“, а без енергичното му “Buongiorno!”, денят ми изобщо не започваше. И така през тези три месеца летях в някакъв въображаем свят, в който всичко е прекрасно, розово, влюбено и италианско. Не след дълго, след друга паметна събота, аз реших, че трябва да се правя на смела! Че, ако искам да излезе нещо от това, трябва да се задействам! „Голямо момиче си! Кога за последно срещна свестен мъж?! Не помниш. Именно! Направи нещо, за Бога!“

Съвсем неусетно минах на диета и се въоръжих с две приятелки, с които хвърчах по магазините за нещо „хем да е по-така, хем да не е прекалено“. След това, също толкова неусетно, си купих билет и без да имам време да осмисля ситуацията, вече се качвах на самолета за Рим. Бях решила да го изненадам и „между другото“ измъкнах от него адреса на офиса му. Аз самата бях толкова нервна, че първото нещо, което направих, след като стъпих на италианска земя, беше да изпия едно малко. И чак след това с моя съвършено развален италиански, с речник и два куфара, се устремих към въпросния адрес.

Таксито спря пред една много красива сграда. Отсреща имаше малко, кокетно ресторантче, а аз се чувствах като главно действащо лице в някой романтичен филм. Слязох от таксито, като се опитах слизането да бъде възможно най – грациозно. Не ми се получи… стъпих накриво и не беше особено изискано, но беше разбираемо. Бях нервна и на едно малко. Стигнах до входа, позвъних на втория звънец, на който пишеше името му, и не след дълго чух: „Si?“ Не беше неговият глас. Леко стъписване от моя страна, един нелеп опит за диалог на италиански с някакъв мъж, но все пак успяхме да се разберем. Качих се по едни спираловидни стълби и изведнъж стигнах до бюрото на Росарио – мъжът, който вече подозираше, че италианският не ми е сила. Той учтиво ме помоли да изчакам, но на мен не ми се чакаше. Не съм пропътувала цялото това разстояние, за да чакам в някаква чакалня с някакъв Росарио! Направо нахълтах през вратата, на която имаше табелка с неговото име. И застинах. Очаквах, че ще го видя да обядва, както ми каза въпросният Росарио. Е, да, той наистина обядваше… суши от корема на някаква девойка! Вероятно някоя Роберта! Или Маргарита! Не, че имаше значение! Сценарият тотално се разминаваше с планираното от мен и музиката във филма ми стана драматична. Заших му един здрав шамар по нашенски, изстрелях едно: „Vaffanculo!” и  изхвърчах през вратата. В този момент, незнайно защо,  в главата ми изплува споменът как моя приятелка обяснява на неин приятел, с който искаше да ме урежда, колко спокоен и фин човек съм.“Душичка”. Нямах време да търкалям куфарите, директно ги хвърлих надолу по стълбите и излязох от сградата за части от секундата. Натоварих се в таксито, от което слязох минути по-рано, но този път нямаше дори измъчен опит за грация. Започнах да крещя на шофьора да пали проклетото италианско такси на чист български, а след това смотолевих адреса на хотела, в който си бях направила резервация предварително… за всеки случай. Добре, че все пак имаше следа от здрав разум, останал в мен.

На следващия ден, след като бях решила, че това е било просто кошмар, някакъв Анджелико ми беше оставил съобщение, дълго около 3 листа, формат А4, придружено с 26 пропуснати повиквания. Директно тръгнах обратно към летището без да си правя труда да му чета глупостите. И ето ме тук, слушайки за Вечния град на един самолет, до някакъв човек, очевидно с много по-добри впечатления за Рим от мен. Сега летя между облаците, нa борда на собственото си падение, обещавайки си да не вярвам толкова сляпо на думи и измислени съдбовни знаци. Особено, ако е замесен и отегчен до безобразие пощальон.