Буря в корона – Глава 6: Лешоядът

– Това е безсмислено – изръмжа генерал Арен Сот, тъкмо когато каретата подскочи в голяма дупка на пътя. Херцог Хордис можеше да чуе ругатните на кочияша отвън.
– Вече говорихме с тях на Събранието, каква полза да го направим още веднъж? – продължи генералът – С още няколко думи само ще размътим още малко въздуха.
– Какво предлагате да сторим тогава, генерале? – попита кралският съдия, Ларбил Ватслав.
– Какво предлагам ли? – отвърна Арен Сот с презрение – Херцог Гардрел вече се застъпи за нас. Брат му, Стрен Гардрел командва гарнизона в южен Фаварос. Няма да ни спре да ометем предателите от двореца.
– Трон залят с кръв не е стабилен – каза му Хордис – Какъв е смисълът да венчаем двама влюбени, само за да се разтури бракът след медения месец? Положението се промени след Събранието. Едмунд Таркин ни довери, че планът е Феликс Понтос да се възкачи на престола, не че ще издигнат регент. Мислехме си, че знаем какво целят, но се оказа заблуда. И сега пак сме на тъмно.
– Възможно е все още да готвят Понтос за крал – предложи съдия Ватслав.
– Онзи провинциален пуяк е още далеч от столицата – отсече Хордис с гримаса.
– Може би очакват неговото пристигане, тогава. Подготвят почвата за бъдещия владетел, така да се каже.
– Или регентът и тези около него опитват да заграбят властта за себе си в отсъствието на крал.
– Въпроси и още въпроси – усмихна се съдия Ватслав – Може би ще намерим отговори там, накъдето сме се запътили.
– Трябва да разберем откъде тръгна това – замисли се Хордис – Онзи, който предложи Анторн за регент на трибуната, знаем ли кой е? Аз не можах да го разпозная.
– Провинциален барон – предположи генералът – Кой ги знае всичките?
– Напротив – отвърна съдия Ватслав, както винаги вече проучил въпроса – Оказа се, че е бил от гостите в ложата, където бяхме и ние. Ако си спомняте един господин, който се появи късно привечер. Представил се е като Едгар Таненбер, служител в кралската администрация на покойния Бертранд. Напуснал е веднага след речта си на подиума.
– Обикновен чиновник? – учуди се Хордис – В ложата с почетните гости?
– Как е бил допуснат и от кого не се знае – поклати глава съдията.
– Въпроси и още въпроси – повтори замислено Хордис – Ще изстискаме от Анторн каквото можем. Завещанието още е у нас – зарече се той.
– Фалшиво завещание. – измърмори генералът – И вие двамата, с фалшиви усмивки, фалшиви думи… Вие от аристокрацията на перото никога не сте спирали да ме изумявате. Не се ли уморявате от всички тези лъжи? Можете ли още да различите кое е истина и кое не? Започвам да се чудя, херцог Хордис, дали децата ви наистина са ваши или просто сте излъгал жена си, че имате мъжество, с което да изпълните съпружеския си дълг?
„Касапин в униформа!“, закани му се Хордис. По някаква причина генерал Сот си бе въобразил, че само той върши истинска работа, въпреки че сабята му прашасваше вече 20 години, а умът му – от още повече. Ако зависеше от него, половината кралство щеше да е изклано, а другата половина щеше да върти меч срещу невидими врагове.
– Мен ме изумява вашата прямост – отвърна му Хордис – За аристокрацията на сабята мечът никога не е достатъчно остър, а кръвта по него никога твърде малко, нали така?
– Генерале, методите ни може и да не са по вкуса ви – заговори дипломатично съдия Ватслав – Но ето, че сте тук с нас. Трима души, сами по себе си различни, несъмнено, но обединени от една обща цел.
– Още по-добре – допълни Хордис – Обединени от общ враг.
– Проклети Велмари! – изплю се генералът през прозорчето на каретата.
– Велмари, ремандорци, пуяци… всички са впили зъби в това, което по право принадлежи на короната на Канисия – обяви тържествено Хордис – Право, за което днес ще се борим.
– Ще се борим, казвате, но къде са останалите съветници на Негово Величество? Къде са принц Сивел и граф Ламбранд? И на Събранието също не дойдоха!
– Страхувам се, че Сивел Робинор има неочаквано нисък интерес към наследството на Лангустия – обясни Хордис – А граф Ламбранд го следва като вярно куче. Това е положението. Ще трябва да се справим със или без тях.
„Играят друга игра“, помисли си Хордис. „Различна от нашата“. Но каква точно, все още не можеше да разбере.
– Така да бъде, тогава. Аз обаче смятам да застана зад това, в което вярвам – закани се генерал Сот – Нямам нужда да се крия зад щит от лъжи.
– Нищо друго не се иска от вас, генерале – отвърна му кротко Ватслав – Може да оставите лъжите на нас.
– Вие се биете с остриета, а ние – със думи – изпъчи се Хордис – И ще се учудите колко ефективни оръжия могат да бъдат. Могат да спечелят дори цяло кралство. Борбата с регента няма да е лесна, но съм убеден, че ще стигнем до съгласие удобно за всички ни. Все пак, той е политик преди всичко.
– Толкова по-зле – навъси се генералът.
Каретата тъкмо се спря пред двореца, където бе живял покойният крал Бертранд и още дузина крале на Лангустия преди него. На входа вече ги чакаше някой:
– Ваши благородия – посрещна ги младеж на около двайсет, не приличаше на обикновен лакей – Негова Светлост регентът е готов да ви приеме.
– Простете, че питам. Срещали ли сме се някъде преди? – попита го съдия Ватслав.
– Навярно говорите за Събранието – усмихна се младежът – Много души говорихме на трибуната.
– Но само един говори последен – усмихна му се насреща Ватслав като доволен детектив. „Значи ето го Едгар Таненбер“, помисли заинтригувано Хордис. Ако е искал да се скрие от любопитни очи, избрал е грешното място – Регентът сигурно ви е благодарен.
– Служа на кралството – младежът отвърна смирено – Нека ви придружа до залата.
– Няма да е зле да тръгваме вече – обади се нетърпеливо генерал Сот.
Регентът ги чакаше в така наречената бяла зала, седнал в края на продълговата маса, с лице наполовина огрято от слънцето. Над главата му, портрет на покойния Бертранд гледаше гостите си осъдително отвисоко. „Не се тревожете, Ваше Величество“, закани се подигравателно Хордис. „Кралството ви ще бъде в добри ръце.“
– Ваша Светлост – поздравиха го те от вратата.
– Херцог Хордис, каква изненада. – възкликна регентът. Хордис така бе посрещнал Анторн в онази зала по време на Събранието. Но днес нямаше намерение да разиграе онази сцена наново.
– Господа, моля ви седнете – подкани ги херцог Анторн. Не, регентът Анторн.
Гостите се засуетиха да си намерят удобно място. Хордис остави Ватслав и Сот да седнат до Анторн. Той самият предпочиташе да остане по-настрана.
– Вино? – предложи регентът.
– Само една чаша – прие съдия Ватслав.
Същата маса, същото вино. Това вече не се хареса на Хордис. Въпреки това се насили да извади фалшивата усмивка, заради която генералът толкова го ненавижда.
– Позволете пръв да ви поздравя за, как да го нарека, повишението. Кралството може да спи спокойно докато е под ваша закрила.
– Ще спи спокойно наистина, когато се възкачи достоен крал – поправи го регентът.
– Напълно сме съгласни с вас – поде угоднически Ватслав – Короната е тежко бреме и тежка е отговорността, която носи. Наистина, малцина са тези, които биха могли да я понесат.
– Вие сте опитен държавник и съм сигурен, че ще вземете правилното решение – каза мазно Хордис – Такива хора, с вашите умения и опит… се ценят наистина много от Негово Величество крал Сирис. Той възнамерява да ви избере за свой първи съветник за Лангустия, имайки предвид каква чудесна работа вършите, и разбира се, ще назначи на подобаващи позиции всеки, който му препоръчате. За благодарност е готов дори да ви приеме като роднина. Принцеса Беатрис ще бъде повече от щастлива да даде ръката си на някой от вашите синове, веднъж щом Сирис се възкачи на полагащия му се престол.
– Ако Сирис се възкачи – поправи го отново регентът.
– Натъжава ме, че не сте преосмислили мнението си от последната ни среща – каза мрачно Хордис.
– Ако не дадете короната на Сирис, то на кого? – настоя генерал Сот. Досега бе чакал сравнително кротко, но изглежда търпението му вече приключи. „Щом не става с добри думи, нека видим дали разяреният бик ще пробие с успех.“
– На колко сте били, когато приключи войната с Велмарите? Двайсет? Но едва ли помните нещо, защото не бяхте там. Аз бях! Осем мъчителни години прекарах в борба с онези проклетници. За да защитя ВАШИТЕ земи от нашествениците заедно с още хиляди мъже на Канисия, лоялни на краля си. Баща ми загина в онази война, отблъсквайки ги обратно в мръсните дупки, от които са изпълзели! А вие ми казвате, че има място за дебат! – удари по масата – Кралство не се печели с думи, а с кръв и желязо – това вече си беше удар по Хордис. – Знаете ли как се нарича човек, който се съюзява с враговете на кралството?
– Предател… –  прошепна злокобно Ватслав в ухото на регента.
-Но вие в никакъв случай не сте предател, нали така? – подтикна го Хордис – Задето тежка е предателската съдба. Не е добре за главата във всеки случай. Предателство, също така, е неподчинението към краля и неговата дума, нали? Наистина би било трудно да определим наследник в тази ситуация, но не и ако кралят бе заявил кой да го наследи в последното си желание – рече и остави свитъка със „завещанието“ на масата – Прочетете го отново, ако искате. Но този път няма да избягате…
– Ваша Светлост – младежът, който ги бе посрещнал, се върна в стаята с друг свитък и също го постави на масата – Заповедта за арест на кралския секретар, както пожелахте.
– Кралския секретар? – попита Хордис. „Същият, който фалшифицира завещанието?“ остана неизречено.
– Боя се, че чувате правилно – отвърна оскърбено регентът – Няма да повярвате в какво ужасно престъпление бе разкрит. Добре, че бе Едгар да ни покаже несъответствието в документите.
– Служа на кралството – каза скромно младежът.
– За какво престъпление става въпрос? – попита внимателно Ватслав, въпреки че той и Хордис вече знаеха отговора.
– Оказа се, че секретарят по най-долен начин се е възползвал от положението си като неправомерно е подправял документи от името на Негово Величество.
– О, небеса – ахна престорено Ватслав.
– Наистина вероломен акт – отрони на свой ред Хордис.
– Кой да предположи – включи се генерал Сот.
– Боя се, че е истина – потвърди регентът – Ето това вече е предател. А предателската съдба е ясна. Ще бъде изправен пред съд, за да бъдат разкрити всичките му престъпления. И, разбира се, следва да бъде наказан за тях подобаващо. За огромна жалост, изглежда, че дори и вие сте били подведени – каза и вдигна „завещанието“ с погнуса – По-добре да не показваме това пред никого. Ще излезе лошо име на крал Сирис, ако се разбере, че разпространява такъв фалшификат за лична изгода. А сега ви моля да ме извините, чака ме среща със съвета.
Двамата с младежа напуснаха и ги оставиха сами. Свитъкът със „завещанието“, което почти бе спечелило на Хордис кралство, още се търкаляше по масата.
– Лъжите ти се пропукаха, Хордис – обърна се към него генерал Сот. Не го каза гневно както обикновено. Сякаш отдавна знаеше, че ще се случи така – Готов ли си сега да поговорим с някой друг? С генерал Стрен Гардрел, например?