Лана плачеше. Не беше плакала толкова от дни. Терапевтите вече не й помагаха. Нито предписаните успокоителни и сънотворните. Чувстваше се все по-зле и все по... сама. Откъсната от света. Никой не я разбираше. Никой не разбираше болката й. Искаше да изкрещи, да изкрещи, защото душата й се разкъсваше. Искаше, но сълзите я давеха. Давеше се в мъката си. Нищо вече нямаше значение. Не я интересуваше... Искаше само да умре. След последната й криза сестра й беше влязла в стаята й с думите: "Аз държа на теб. Ако умреш, ще ме нараниш толкова много, че част от мен ще си отиде с теб...". Това беше толкова мило - някой все пак го беше грижа за нея. Въпреки това тя не можеше вече да отговори на „обичам те" със същото. Не, че не искаше, просто... не знаеше как. Беше забравила... Чувстваше само празнотата в себе си. Като някаква черна дупка, която от ден на ден ставаше все по-голяма... Искаше да сложи край на цялата тази болка... Само като си помислеше... тялото й вече страдаше, заради терзанията на ...