Лана плачеше. Не беше плакала толкова от дни. Терапевтите вече не й помагаха. Нито предписаните успокоителни и сънотворните. Чувстваше се все по-зле и все по... сама. Откъсната от света. Никой не я разбираше. Никой не разбираше болката й. Искаше да изкрещи, да изкрещи, защото душата й се разкъсваше. Искаше, но сълзите я давеха. Давеше се в мъката си. Нищо вече нямаше значение. Не я интересуваше... Искаше само да умре. След последната й криза сестра й беше влязла в стаята й с думите: "Аз държа на теб. Ако умреш, ще ме нараниш толкова много, че част от мен ще си отиде с теб...". Това беше толкова мило - някой все пак го беше грижа за нея. Въпреки това тя не можеше вече да отговори на „обичам те" със същото. Не, че не искаше, просто... не знаеше как. Беше забравила... Чувстваше само празнотата в себе си. Като някаква черна дупка, която от ден на ден ставаше все по-голяма... Искаше да сложи край на цялата тази болка... Само като си помислеше... тялото й вече страдаше, заради терзанията на душата...

Заключи се в банята. Първо мислеше да се нагълта с хапчета, но после реши, че иска да умре с ясно съзнание. Взе скалпела на баща си и седна на ръба на голямата вана. С треперещи ръце го приближи към китките си... „Сега или никога...", помисли си тя и си представи как с бърз замах прави дълбок разрез. Кръвта на тънки струйки обагря ръцете й, както червените полски макове обсипват житните ниви...

Седна във ваната и започна да размишлява... „Ще умра. И после ще се събудя. Когато отворя очи, няма да чувствам болката, която изпива душата ми... А дали ще се събудя? Ами ако след смъртта няма... нищо?..." - плашеше я самотата, толкова време бе строила невидимата преграда между себе си и останалите хора, че беше свикнала да е сама. Но това щеше да е различно. Там, ако имаше „там", Лана щеше да бъде съвсем сама. Завинаги. След края на света и пясъците на времето. Сама със страховете си...

Разплака се. Щеше ли да успее? „Всичко ще е по-добре от живота ми тук...". Отвори малкия розов шкаф над мивката. Гримовете и лекарствата бяха педантично подредени от вманиачената й мащеха. Спря за момент. В огледалото я гледаше чернокоса тийнейджърка със стоманено-сиви очи и лице, изкривено от мъка и болка. Писнало й беше да я боли... Протегна се и взе сънотворните. Изсипа ги в шепата си и с трепереща ръка ги сложи в устата. После легна във ваната и започна да мисли за всичките хубави неща, които й се бяха случвали. И все пак не намери смисъл да живее. Клепачите й натежаха. Изведнъж я обзе огромно желание да е в мекото си легло... В крайна сметка имаше ли значение?... Унасяше се. Вече си представя как я обхваща водовъртеж от пух и мирис на цветя... Бавно, малко по малко Смъртта я теглеше все по-близо към себе си. Сега Лана нямаше нищо против...
Ръката, която стискаше шишенцето от хапчетата, се отпусна. То падна на плочките и се търкулна под ваната...

****************************************************************************


- „ХАЙДЕ, ЛАНА. ВРЕМЕ Е ДА ТРЪГВАМЕ." - гласът, който отекна в главата й, звучеше като затръшнати стоманени врати.

Висока фигура в черна роба и коса през рамо се беше облегнала на вратата. Глуповатата усмивка, лепнала се на кокалестото лице на Смърт някак не му приличаше. Дъвчеше черна сламка (какво съвпадение!), преметнал безгрижно косата през рамо.

- „ВЕЧЕ?"

Смърт само поклати глава в отговор. "Този сън е дълъг." - прозвуча същият глас в съзнанието й. Лана стана и тръгна бавно към вратата. Обърна се. Във ваната лежеше бездиханно едно момиче. Тялото - мъртвешки отпуснато, очите - притворени, сякаш готови за дълъг сън.

- „НАИСТИНА ЩЕ Е ДОСТА ДЪЛЪГ," с ирония си помисли тя.

- "ЕДИН МНОГО ДЪЛЪГ СЪН, ПОВЯРВАЙ МИ...", ухили се Смърт.