Тъмни и страховити облаци криеха слънцето и не позволяваха да надникне към българските земи вече трети ден.
- Това е твърде лош знак – промърмори мрачно хан Телериг, докато гледаше втренчено черно-сивата завеса на небето, като че ли очакваше нещо да се появи оттам.
Но природата, като истинска майка, се бе погрижила за своя смел народ. Именно мощният порив на северняка, с опустошителната си и страшна сила, бе уплашил безчетните византийски кораби край Месемврия. А ако бяха стигнали до брега, нито мъдростта на Телериг, нито смелостта на воините щеше да ги спре. И Плиска щеше да падне.
Константин Копроним не се славеше с особена дързост, но бе хитър и лукав. С помощта на продажни приближени на хана, успя да подмами българската войска в умело подготвен капан и да я избие до крак. Въодушевен от лесната победа, той събра и последния кораб, от най-затънтеното кътче на империята и изпрати огромна флотилия към Месемврия да затрие омразните варвари. Но страховита морска буря изпрати на дъното много от корабите и принуди останалите да обърнат платна към Константинопол. Макар и бесен на този провал, душата на Копроним се топлеше при мисълта за голямото клане на българи.
Дванадесет хиляди души. Телериг ги срещаше в съня си всяка нощ оттогава и душата му изтръпваше от видяното.
Битката беше неравна и обречена, в железен обръч ги беше стегнала безчетната византийска войска. Бяха пуснали малцина – да разкажат.
- Берзития беше клопка, чакали са ни, ювиги. Някой ни е предал.
Това му рекоха.
Доносници бяха известили Копроним.
Сънят идваше всяка нощ. И в него свои посягаха на свои, брат убиваше брата, българи колеха българи. И накрая, когато незнайна ръка го промушваше в гърба, и студеното острие разкъсваше сърцето, той се задушаваше и будеше.
После под аленочервеното си наметало шепнеше молитви до зори.
Молеше за имената на изменниците.
Ако можеше, би ги убил повече от веднъж. Би изтребил целите им родове и семейства – да пресъхне завинаги отровната кръв. И десницата му виждаше всяко движение на меча, а умът му - ужаса в очите им.
Но тези видения скоро го умориха съвсем и той рухна. Нямаше вече сили да се бори с призраците на свои и чужди. И сянка на съмнение затъмни душата му и размъти ума му. Все по-трескаво го вгорчаваха тръпчиви въпроси, на които нямаше отговор.
Дали бе достоен за български хан?
Защо бе допуснал византийски кучета около себе си?
Още колко от неговите щяха да паднат? И щеше ли да ги сънува?
Това ли е краят на България?
Ако морето при Месемврия пак почернееше от кораби, а нито вятър, нито морска буря ги посрещнеше там?
Тогава пропъждаше въпросите с едно махване на ръка, но само за да дойдат на тяхно място други.
Ако сам се предадеше на императора?
Нямаше ли тогава да пожалят и народ, и войска?
Така щеше да приспи бдителността на врага, та да може този след него да укрепи отслабената държава и да се опълчи на Византия с мощна войска.
И една сутрин каза:
- Извикайте писаря!
Константин Копроним седеше и се взираше невярващо в парче хартия, носещо ханския печат. Беше го прочел много пъти и вече не успяваше да сдържи доволната си усмивка, която му придаваше още по-лукав и опасен вид.
Най-сетне, най-сетне – повтаряше си радостно Копроним и махна на войника да въведе съветниците си.
- Телериг моли за убежище. В замяна иска мир, живота си и да стане патриций.
- Да го приемем, Императоре. Без него България е наша.
- Така е, ще сложим наш човек за хан и без война ще ги вземем.
Говорейки един през друг, съветниците бяха на едно мнение. Така мислеше и Константин Копроним. Решиха да организират бягството на Телериг чрез своите хора в Плиска.
- Оставете ни сами – Телериг махна на стражите да си вървят.
Огледа човека пред себе си, все едно го виждаше за пръв път. Познаваха се от малки деца, винаги му бе вярвал.
- Кои са с нас?
Докато слушаше имената, стомахът му се свиваше на твърда и болезнена топка.
- Ще успеете ли да ме измъкнете?
- Разбира се, ювиги. Взехте мъдро решение. Заедно с Византия ще бъдем непобедими и България ще пребъде с великата империя. Сами сме слаби да посрещаме варварските атаки, а Императорът ще ни пази с войска и мощ. Мъдро постъпвате, ювиги, мъдро – ще ви благославят всички майки, чиито синове ще живеят.
Ханът мълчеше. Боляринът, направи кратка пауза, колкото да премлясне, все едно предвкусваше византиийското злато, и продължи:
- Ще се видим в полунощ на уреченото място. Императорът ви чака като скъп гост, ювиги, като скъп гост.
Телериг кимна вяло.
Онзи се поклони, почти незабележимо, и излезе.
Ханът се взря напрегнато в небето, дълбока бръчка разделяше веждите му и се губеше в голямото му чело. Падаше мастилен здрач, но облаците се бяха разкъсали в причудливи форми. После извика началника на нощната стража, чието име не бе чул тази вечер, и с глух, страшен глас му назова няколко боляри.
Никой от изменниците не преживя безоблачната, посипана със звезди нощ.
Радислав Кондаков
© Радислав Кондаков Все права защищены