Болка разцепваше черепа му и бавно го изваждаше от съня му. Ако изобщо можеше да се нарече сън… всичко го болеше. Не знаеше къде се намира, нито как се е озовал тук. Отвори бавно очи и се огледа. Всичко му се стори странно познато. Да, миналата година бе лежал в същата болнична стая, всичко си беше същото. Неудобното легло, в което лежеше, малкият телевизор, който сигурно още не работеше… Чак сега усети нечие присъствие и завъртя глава. Насреща си видя познат силует – момиче, притежаващо неземна красота, носещо също красиво име – Анастасия. Един от малкото хора, които ценеше. В същия момент тя се обърна към него, хвърли книгата, в която се бе зачела и му се нахвърли.
- Господи, идиот такъв, знаеш ли колко ме уплаши?!
- Стаси! Не ми помагаш особено като се опитваш да ме удушиш! – отвърна той, едва успявайки да я отлепи от себе си.
- Извинявай, Кори... толкова се радвам да те видя буден.
- А какво, по дяволите, стана?!
Но не бяха нужни отговори. Спомените сами си запробиваха път в съзнанието му. Тя го бе помолила да я придружи до вкъщи. Глупаво, тъй като Кори винаги го правеше. Винаги минаваха по една запустяла уличка, съкращаваха си доста излишно ходене. Но не подозираха каква изненада ги чакаше там, в мрака. Вероятно наркоман, нуждаещ се от пари... нямаше голямо значение, ножът в ръката му не показваше добри намерения. Следващото нещо, което си спомняше, бе да вижда как тази отрепка тичаше като полудял, оставяйки кървава диря след себе си. Усети ръката на Ана върху рамото си.
- Хей, не беше виновен.
- Той...?
- Най-вероятно е добре, но казаха, че не могат да ни помогнат.
Кори застана в седнало положение, въпреки отчаяните опити на Ана да го спре. Кракът го болеше, погледна надолу и видя кървавите превръзки. Нещастникът беше успял да го рани.
- Казвам ти, ще го намеря и ще го убия – гневът го завладяваше...
***
Бяха минали две седмици от този случай. За това време Кори и Ана се бяха сближили ужасно много, едно от малкото хубави неща напоследък. И ето, сега бяха в нейната къща и вечеряха.
- Кори, искам да знам нещо. Наистина ли не помниш нищо от онази вечер – беше толкова разтревожена.
- Само смътни спомени - и то какви... – защо?
- Не знам. Когато този те нападна, ти се хвърли срещу него... не бях виждала такава злоба в човек, имах чувството, че се забавляваше... уплаши ме!
- Глупости...
Не можеше да каже нищо повече. Усещаше някаква промяна в себе си от тогава. Нещо му липсваше, но не знаеше какво. Довършиха вечерята си в мълчание, след което се сбогуваха и Кори се качи в колата и потегли към апартамента си.
През целия път мислите му просто се рееха. Възможно ли бе Ана да бе права, в него всъщност да се криеше чудовище, жадно за болка... Засмя се, толкова нелепа мисъл.
Паркира колата си по възможно най-небрежния начин. Нищо, все още имаше време, докато настигне жената от съседния апартамент, която никога не пропускаше кошовете за боклук пред паркинга. Зад него се появи кола, чийто шофьор обаче явно надминаваше и нея. Мина на косъм от стената, след което се вряза в задницата на неговата кола. Съзнанието на Кори се замъгли, гневът го завземаше отново. Блъсна вратата и изскочи навън, но другият шофьор вече го бе изпреварил и се засилваше към него. Изглеждаше твърдо убеден в невинноста си и смяташе да го демонстрира по не особено невинен начин. Замахна, залитайки, но Кори успя да го хване и го запрати към стената. Тогава го позна. Живееше точно над тях и съвсем ясно чуваше всяка вечер, когато се прибираше пиян и биеше жена си. Дори и сега смърдеше на бъчва... каква отрепка. Засили се, отправяйки удари напосоки, но човекът явно не бе достатъчно пиян и разбра, че моментът е подходящ за бягство. Не го последва. За миг бе изплашен от себе си, но после осъзна нещо. Осъзна какво му липсваше. Ана бе права, той наистина се забавляваше. Осъзна, че колкото и да се залъгваше, всъщност обичаше да причинява болка и нямаше желание да се спира. Трябваше да го направи пак...
***
Обичаше черното. Толкова безлично и бе перфектния цвят за дрехите му в тази тъмна уличка. Толкова незабележим...
Ето го и него. Приближаваше се, беше пиян... отново. Залитайки, падна върху един кош. Ставането му бе придружено с обилна вълна от ругатни. Зави по тъмната уличка и Кори го последва. Махна качулката, искаше да го вижда напълно. От пияния лъхаше на алкохол, по-скоро вонеше на алкохол. Реши, че са достатъчно навътре в уличката. Навсякъде бе пълно с кошове и чували със смет.
- Хей! Добър вечер.
Защо, по дяволите, го поздравяваше?! Нямаше значение, важното бе, че привлече внимание. Нямаше намерение да чака реакция. Ножът се плъзна в ръката му, той го стисна и се стрелна напред. Омразата го изпълваше, всяка една клетка в тялото му. Заби ножа в корема му, след което отправи още няколко мощни удара, за да подпомогне падането му. Изпитваше ярост, омраза, но не тези хаотични чувства, завладяващи човек понякога. Всичко бе някак си целенасочено, устремено в една цел – да убие. Застана на едно коляно до него и впи ръцете си в гърлото му. Кожените ръкавици бавно се впиваха повече и повече. Погледна жертвата в очите. На мястото на премрежения поглед сега имаше очи, изплашени до смърт, умоляващи за милост. Животът постепенно го напусна и Кори отхлаби захвата си. Миризмата на алкохол го блъсна отново. Последен порив на омраза. Изтръгна ножа от корема му и го заби в гърлото.
- Хм... да те видя сега как ще се наливаш... нещастник!
Най-сетне се чувстваше удовлетворен. Облегна се на стената. Остави се на удоволствието да го завладее напълно. Искаше да го направи пак... Трябваше...
© Цветан Иванов Все права защищены