Царският син и сърната

Царският син беше на лов. Цял ден преследва една сърна и сега тя стоеше пред него. Красива, млада сърна и с големите си очи го гледаше. Как да я убие? Докато той ù се възхищаваше, тя изчезна. На мястото ù беше застанала  девойка. Царският син не сваляше очи от нея, но и тя като подета от вятър, побягна и се скри в гората.

Нали беше ловец, момъкът тръгна по следите ù. Тук полегнала тревичка, там клонка или разлюлян леко храст му сочеха пътя. Тихо вървеше, вървеше, докато спря в храстите. Сред дърветата видя колибка, а пред нея - полянка. Девойката се смееше. Въртеше се с разперени ръце и се смееше, смееше. По ръцете ù бяха накацали птици и тя им говореше:

- Видях го, видях го. Много е хубав. Ако е и добър човек, ще се омъжа за него. О, колко щастливи ще бъдем. Само ако знае на онази полянка, на която се видяхме, лежи малко сърненце със счупено краче. Ако му помогне да оздравее... Ако му помогне...

Като чул всичко това, царският син се запромъквал обратно към полянката. Лутал се дълго, но я намерил. И сърнето намерил и се върнал с него в двореца. Излекувал го и един ден го занесъл в гората - на същата полянка, на същото място.

И девойката се появила. Той я хванал за ръка и я завел в палата. Заживели щастливо. Може и до сега да живеят.