Царят на сезоните
Веднъж Царят на сезоните решил да организира празнична вечеря. Той бил много обичан от народа поради своята щедрост и доброта. Освен това украсявал земята със четири приказно-красиви сезона, които винаги служели за радост на хората. И така в този ден той си казал, че всеки, на чиято врата почука и от когото бъде приет, ще получи царствената покана – вечеря със самия Цар. И без да бъде придружаван от какъвто и да било ескорт, облякъл стари дрипи и тръгнал от врата на врата. Първо минал през по-богатите земи и тамошни владения на знайни и незнайни благородници. Нито един човек обаче от благородно потекло не проявил добронамереност към бедния на вид човек. Тези, които все пак му отворили, го направили, единствено за да изгонят „просяка”. От по-бедните домове също не получил разбиране: „Нищо нямаме за теб, човече, върви си по пътя.” Те дори не го оставяли да изкаже молбата си. И така, врата след врата се затръшвала пред него.
Обезсърчен, Царят се запътил обратно по пътя към двореца. Но тогава му хрумнало, че хората, които срещне на улицата – тези, които не бързат за никъде, защото всъщност няма къде да отидат и тези, които действително нямат какво да предложат – те ще бъдат неговите гости. Първият човек, който привлякъл вниманието на Царя, бил някакъв човек на средна възраст. Той седял на тротоара и надянал на едната си ръка стара кукла, разговарял с нея. Излъчвал някаква неизказана тъга – старец със душата на дете. По-натам зърнал един младеж, седящ на пейка с празен поглед, изглежда отдавна удавил копнежа в очите си някъде на дъното на една полуопразнена бутилка, положена в ръката му. След него някакво момиче, парцаливо, седящо на прашната улица с боси нозе и пълни очи. То протягало тънката си ръка, толкова бяла – като чист сняг по незнайни върхове. А още по-натам човек, стоящ на моста, разперил широко ръце, в желание да полети и в следващия момент летящ, но стремително надолу. Всички тях завел Владетелят в дома си.
Дворецът му се извисявал като зелен хълм през пролетта, а кулите му отразявали по чуден начин небето. По външните му стени пълзели лиани. Клематис и дива лоза се виели като арка над портите му. Царят наредил за гостите да се приготвят чудни гозби, а те от благодарност не знаели какво да кажат. Докато ядели, музиканти свирели на арфа и цимбали. Зазвучала песен:
Превалят дните с танц
върху жарта на знойно лято
и по върхарите се чува глас
от лястовици – цяло ято.
Със свойта песен облаци разплитат
и радост обитава в планините,
щом слънчеви лъчи безспир ги милват,
с деца играят сред горите.
И с тихи стъпки идва есен,
прилежна и добра започва да разтребва тя
и като дълга златна песен
мята свойта пелерина из широките поля.
А зима щом целуне земята,
светликът небесен щом избледнее,
заспива тя в бяла премяна,
но чака, надеждата в нея живее.
И даже северният вятър знае,
щом кокиче нежно израсте,
че пак започва да мечтае
с цветя венец да изпреде.
Но свежа пролет ето идва
и буди туй, що е заспало.
Тя носи дарове с крила на птица
и хвърля цветно наметало.
Щом свършила вечерята, за всеки била приготвена стая, където да си отпочине и да се наспи. Но дори тогава нещо в сърцето на Царя му подсказвало, че не е направил достатъчно. Много искал да прогони скръбта и самотата от душите на гостите си. Той минал покрай постелята на всеки един от тях. Първо погледнал стареца:
- Ти ми напомняш на летен полъх от детството. В сърцето си си събрал толкова тъга, но превърни се сега в южен вятър, за да можеш вечно да играеш и тичаш с децата. Ти – стигнал Царят до младежа – притежаваш меланхолията на есента и като лист окапва твоята душа, но превърни се в багра, в цвят, подправящ сивотата на света.
Дошъл ред на девойката, заспала тихо. И към нейното сърце отправил своите думи Царят:
- Ти като зимна приказка си красива, но стопляща нежно. Бъди кокиче, поникнало в белия сняг.
И накрая момчето от моста:
- Ти пък си птица, ти идваш с първия пролетен лъх. Душата ти обитава простора.
След тези думи Царят се оттеглил в покоите си. Той вложил във всеки един от четиримата надежда, а за това, което им взел, те повече не се сетили. Него разпръснал в своите сезони.
Когато напуснали двореца на другия ден, гостите си тръгнали с топлина и копнеж в сърцата.
А сезоните идвали и си отивали, носещи със себе си много живот и красота. Но лятото винаги свършвало прекалено бързо за хората, като си тръгвало с отлитане на птици и незабравена тъга, есента ограбвала по малко от душите им, зимата ги обезсърчавала донякъде, а пролетта приспивала, та все не можели да ù се насладят напълно.
© Ина Все права защищены