В тази ноемврийска нощ стояхме с моя баща на масата край прозореца и мълчахме. Не ни се говореше. Мъката по наскоро починалия ми дядо стягаше гърлата ни. Баща ми гледаше навън, пръстите му безпричинно мачкаха някаква хартиена кърпичка, а очите му се взираха тъжно в блесналата в своята студенина облолика луна. Аз също гледах към небето. Ясната студена нощ беше пръснала милионите си звезди по небесната морава. И макар, че в стаята беше топло, тяхната студена светлина обля цялото ми тяло. Затова потръпнах и баща ми сякаш ме усети, защото се обърна към мен:

 - Какво, студено ли ти е? - гласът му прозвуча толкова глухо, сякаш се беше отразил в тази сипнала се звездна необятност.

- Не, но си мисля къде ли е била неговата звезда? Нали всеки човек си има своя звезда и когато той умре, тя угасва заедно с него?

Баща ми отново впери поглед навън, но тишината вече беше нарушена и аз се обърнах към него:

-Искам да те попитам нещо?

Той ме погледна с мълчаливо очакване. Затова продължих:

- Нали не ми се сърдиш, че не дойдох на погребението?

Този път баща ми се усмихна, макар че в тази усмивка имаше много тъга:

- Как мога да ти се сърдя, моето момиче. Така си решила, така си направила. Ти добре знаеш колко много уважавам това, което мислиш. Зная, че достатъчно много го обичаше приживе и съм сигурен, че това твое решение в никакъв случай  не е проява на неуважение.

Вярвах му. Вярвах му, защото той действително знаеше колко ми беше приятно да си говорим с дядо, когато му отидехме нагости. И когато баща ми ме подканяше да си тръгваме, го молех да останем поне още мъничко.

*    *    *

Първо го молех да ми прочете какво е написал за деня в своята тетрадка. С два-три реда той описваше всичко. Имаше невероятната способност с малко думи да предаде целия колорит на деня. Времето беше такова и такова, ходех там и там, този и този ми беше на гости. И толкова. Няма епитети, няма украшения.

Много обичах да ми разказва какъв е бил баща ми като дете. Той разказваше и аз разбирах в какво прекрасно семейство е раснал моя баща, в каква добра среда е изграждал своята ценностна система.

Той много се гордееше с факта, че като войник е бил в ротата, командвана от капитан Списаревски. Служил е някъде около София и понеже е бил в румънско училище, точно този изключителен командир го е учил да пише на български.

Но най-хубавото ставаше, когато се събирахме всички около него. Ние, четирите му внучки бяхме украшението на тези събирания. Никога няма да забравя този негов поглед, когато бивахме заедно. Колко много ни обичаше този вече остарял и побелял човек. И как се раздаваше за нас.

После, когато вече се разделяхме, ние го целувахме по набразденото от старчески бръчки лице, той ни прегръщаше, погалваше по косите и ни целуваше по заруменелите бузки. Тогава душата му преливаше от радост, а очите му блестяха щастливо.

*    *    *

Вятърът довлече отнякъде някакви сиви облаци и те като юрган плътно покриха небето и скриха мястото на неговата завинаги угаснала звезда. Помислих си каква жестока неправда има в това поверие за угасналите звезди. Може ли само в един миг да угасне един живот, особено ако е бил изживян достойно, ако е бил посветен в правене на добро за близките! Може ли само в един миг да бъде забравен човекът, който толкова много ни обичаше! И когото толкова много обичахме! Не, той не угасва, а свети! И никакви облаци не могат да забулят неговата стопляща, добра светлина!

*    *    *

            Ето защо, завинаги ще е пред очите ми! Жив и обичащ! 

Затова и не отидох на погребението. Не исках да заменя целувките по топлото му благородно лице със студенината на неговото безжизнено тяло. Исках желанието ми да го запомня завинаги такъв, какъвто го знаех и какъвто го обичах да бъде моята последна целувка за дядо.