Виктория стоеше права до прозореца, загледана в единственото светло петно върху тъмната гръд на морето. Бялата яхта лениво се полюшкваше, закотвена недалеч от частния им плаж. Нелепо бяло цвете върху траурната дреха на нощта. Бяло, като розите, които току-що бе положила с трепереща ръка върху черния ковчег.
По прозореца закапаха дъждовни капки, едри като сълзите, които се стичаха по бледото лице на Виктория.
“Боже мой, сякаш и нощта е разплакана вдовица като мен! Тъжни и мрачни са лицата ни, горчива болка извира от сърцата ни! Но утре луната ще огрее лицето на нощта, звездите ще блестят като щастливи очи, а аз ще нося мрака в душата си докато съм жива. Защото моят траур е цената за моята непростима вина…”
Спомените неумолимо я поведоха назад през годините…
Бяха млади. Бяха много влюбени. Но да създадат свое семейство в този момент изглеждаше невъзможно. Виктория мечтаеше за живот, който Младен не можеше да ù осигури. А тя дори за миг не допускаше мисълта, че би се съгласила да продължи ...