Малък червей се натъкна на бял гълъб. Замръзна на място (това е семейна традиция за справяне с опасности), треперейки, си мисли, че гълъбът, аха, ще го клъвне.

     Такава опасност наистина имаше - тя бе природно заложена. Гълъбите кълват червейчета, а гълъбчето бива преследвано или от котка, или от сокол, или от човек. Така че с право трепереше и не мърдаше.

    В същото време, някак захласното и с доза възхищение, гледаше този бял гълъб. Гълъбът го погледна незаинтересовано, размахна крила и отлитна. Червейчето гледаше, удивено от полета на белия гълъб. От въздуха падаше плавно бяло перо, явно от същия този гълъб. Червейчето грабна гълъбовото перо и го притури отгоре си. Върна се сред своите, но те бяха поразени от глупостта на съчервейчето им. То смяташе да се спусне от тротоара към улицата и да "политне" (живееха сред една тревичка, близо до улицата). Мнозина се опитваха да го възпрат, но не можаха.

    Бяха дошли с него, само за да видят краха му. То застана на ръба и се обърна към тях. Усмихваше се. Спусна се и се сгромоляса на улицата. Перото падна след него плавно и грациозно. Всички останали се приближиха към ръба и го гледаха с укор. Изведнъж черна сянка ги уплаши. Това бе човек! Всички тръгнаха да се влачат, за да избягат. Човекът погледна червейчето с гълъбъво перо, вдигна високо крак и го стовари връз червейчето. То се сви от болка, но пак оцеля - нали за това са създадени, за да бъдат мачкани! След миг то започна да вдига главица, в знак на протест. Човекът стовари крака си за втори път. Червейчето не можеше да отговори на човека с нищо, освен да го предизвика да го смаже по-силно и да му покаже, че няма да се свие като жалък червей. Кракът се стовари за трети път! Червейчето повдигна главица за последен път и изтля последен дъх. Сякаш казваше: "Може и да не литнах, но си имах гълъбово перо!"