Всяка прилика с лица и събития е случайна
Смрачава се. Крача по заснежената улица и наближавам постройката. Мой дом, моя крепост. Много си се окопал в тия преспи, едва те намерих. Добре, че поне едно от десетте ти очи свети – прозорецът на приземния етаж. Сврели сме се в бечовата стаичка, че уж по-закътано. Що ли ми беше къща с десет прозореца? Навремето жената като рече – “Не ти ща апартамента, продавай и да си купим къщичка с много прозорци, та слънцето да не излиза от стаите!” Е, хубаво, ама де го слънцето. Да си платила за слънце? Не си! Е, тогава не мрънкай, а стискай зъби в беч три на четири с 60 ватова крушка. Толкова можеш да си позволиш.
Чак не ми се прибира, като знам, че ме очаква дежурният ù въпрос: “Намери ли?”
Не ми се прибира, ама като няма и къде да отида.
А и се надявам на нещо. Уж!
Мой дом, моя крепост. Що ли си нямаш крила. Вместо десет ненужни прозореца, чифт крила. И да литнеш. И да ни махнеш от тук. Да полетим към някой друг бряг, към друга земя, където ще ни иска ...